Интервю на Илиана Славова

-  Г-жо Маринова, за поредна година община Ловеч организира  възпоменание на жертвите на комунизма в лагера „Слънчев бряг“. В какъв символ се е превърнало това шествие за жителите и гостите на Ловеч?

-  По традиция шествието се организира от СДС. Тази година ще се проведе в събота, 26 март. Общината се ангажира откакто съм кмет на Ловеч, преди това също имаше период, в който  имаше кмет от СДС, той също беше съпричастен към поклонението. То се прави от 33 години, но лагерът съществува повече от 60 години, предходните са години на мълчание – не е правено нищо, за да се помни и да знаят младите хора. 
Ние водим битка за паметта. Да не се подменя истината, да останем верни на историческата правда. Миналото има това качество да променя представата за него в зависимост от това кой го разказва. 

-  Някои смятат, че  комунистическото ни минало и жертвите на тоталитарния режим трябва да бъдат загърбени. Може ли да имаме бъдеще без памет за миналото?

-  Бяха години на хибридни атаки, на масирана пропаганда от страна на прокомунистически центрове – да омаловажат времето на лагерите, на ужасите. Лагерът „Слънчев бряг“ е един от над 44 такива лагера, съществували у нас по времето на комунизма – за „политически опасни лица“.  Без съд за инакомислещите. Наредбата, регламентираща тяхното съществуване е приета на 20 декември 1944 г., точното й название е Наредба-закон за създаване на трудово-възпитателни общежития. 
През януари 1945 г. е отворен първият лагер в Сандански. Когато става ясно, че има такива лагери, през 1959 г. закриват този в Белене и откриват в Ловеч.  Режимът не го нарича лагер, а „трудова група“, за да скрият истината, името е „Слънчев бряг“ – като на черноморснкия курорт. Тук са въдворени първоначално 500-600 души. През трите години до 1962 г. през лагера преминават най-малко 1500 души, над 150 имат смъртни актове.  
Това не е краят на тези лагери. През 1985 г., по време на „възродителния процес“, на остров Персин са изпратени над 500 души от турското малцинство, които са протестирали срещу насилствената смяна на имената. Подобни лагери има през целия период на комунизма. 
Днес будят тревога у мен разсъжденията на младите хора, които омаловажават историческите факти, не могат да си дадат сметка за ужаса, на който са били подложени неприемащите комунистическия режим.

-  Имаше инициатива за изграждане на мемориал на жертвите от лагера в Ловеч, актуална ли е тя, възможно ли е тя да прерасне в създаването на музей в тяхна памет?

-  За съжаление COVID попречи на нашите първоначални намерения, но продължаваме да работим по тази инициатива. Искаме да създадем посетителски център, където хората да могат да видят това, което е запазено като документи, да се разказва за живота на лагерниците, за изтезанията, на които са били подложени.  Изработили сме подробен  устройствен план, влязъл е в сила. Няма по-подходящо място за това от автентичната сграда, Сега принадлежи на областната дирекция на МВР.
Разчистено е мястото около трошачката в каменната кариера, където са работели лагерниците – отивали са пеша дотам.   
В процес сме на снимане на телевизионен филм по повод 60 години от закриването на лагера. Искаме да се обърнем към човешката страна, към емоциите на  обществото, за да достигне до повече хора.
Това е място, за което не трябва да се сещаме само веднъж в годината във връзка с шествието, „Слънчев бряг“ е място за поклонение. Пропагандата в продължение на десетилетия беше толкова  мощна – да бъде забравено, да бъде омаловажено. Да опазим паметта има значение както за днешния, така и за утрешния ден. 

- Как би изглеждал днешният ни ден през очите на хората, които са изпращани в лагерите заради своето свободолюбие? Хората, които не дочакаха края на комунистическия режим.

- Може би щяха да са щастливи да могат да казват това, което  мислят. Да имат правата на съвременния  човек, свободата на движение, да се чувстват граждани на света. Трудно бих влязла в кожата на толкова изстрадал човек. Имаме земляк, който  не може да се отърси от зверските спомени, това оставя траен белег върху съзнанието. 

-  Вие бяхте сред първите кметове, които се ангажираха с подпомагането на идващите у нас украински бежанци. С какви проблеми се сблъсквате? Получават ли общините необходимата подкрепа от държавата?

-  В нашата община сме приели 121 украински граждани, немалка част от тях са деца. За тях се грижат доброволци, граждани ги приеха в своите домове. Някои са настанени в общински жилища. Получаваме дарения от граждани, помагат ни и от нашия побратимен град Лавал във Франция.    
Предстои Общинският съвет да приеме правилатат, по които да се отпускат средства на тези нуждаещи се хора. Мисля, че ще се засилва миграцията, трябва да сме готови да подходим приятелски и човешки в този труден за тях момент.