Проф. Николай Слатински

Какво да се коментира, след като имаме абсолютен рекорд от 166 новоустановени заразени за миналото денонощие?! И след като ръстът, в сравнение с миналия досегашен рекорд, е с цели 34 души – от 132 на 166!?
Това се случва 

на 111-я ден, откакто у нас бе установен коронавирусът

Тъй като най-доброто сравнение за броя на заразените е по седмици, да видим как се движим през сегашната седмица, след като предните две бяха последователно рекордни – съответно с 563 и с 615.
Ето за първите четири дни - понеделник, вторник, сряда и четвъртък – как изглежда картината с вируса:
08.06.-14.06.: 83 79 104 93.
Общо 359.
15.06.-21.06.: 51 112 89 132.
Общо 384.
22.06.-28.06.: 79 130 128 166.
Общо 503.
От настоящата седмица остават още 3 дни. Несъмнено тя ще бъде рекордна, има вероятност да изпревари миналата седмица още след петък, ако се установят поне 113 нови заразени.

През май имахме общо 976 новозаразени.
През юни досега новозаразените са 1889 или 2 пъти повече.
Тревожно е нарастването на заразените в столицата – през миналия ден са се заразили 60 човека. Очевидно 

София с 1427 заразени е главното гнездо, 

от което из страната се разнася вирусът. А може би пък да се каже обратното – че цяла България си оставя вируса в София.
Но как да бъде другояче, след като всеки трети българин си вади хляба във, от, чрез, със, посредством, благодарение на София.
Тема за друг разговор е, че по конституцията и законите държавата ни е така лошо конструирана, че всичко зависи от и всичко се решава в София. Всеки местен управник ходи по няколко пъти на седмица до София да удари чело, да се моли и после да се радва, ако София му отпусне малко парички, които тя щедро дава всъщност от парите, събрани от данъците на неговите съграждани.
Беше въпрос на време в София да се намери едно суперяко его, което да обикаля нарцистично из страната и да реже ленти за всеки 500 метра зле положен асфалт или за всеки 50 метра криво-ляво положени тръби канализация.
И така, очевидно в страната ни има умора от следенето на ситуацията с корона-вируса. По-скоро това е умора от самото мислене за този вирус. 

Хората нямат сили и енергия да са бдителни и мобилизирани

 дълго време и през цялото време. 
Вирусът само това чака. 
Впрочем, не е времето и мястото сега да се разсъждава, че това е общо и често срещано явление. При войни, концлагери, болести, епидемии, гладни години, суши, наводнения, други тежки бедствия, сломяването и жестоките поражения засягат най-силно онези, които губят бдителността и мобилизираността си. 
Изпитанието дебне за умората, за приспиването на вниманието, за махането с ръка, за казването – да става каквото е писано, аз се уморих!
Фатално е, оказва се, не само предаването и отчаянието – то отсява бързо онези, които отпускат ръцете и, образно, казано, лягат на дъното в пасивно очакване на края. Фатално и то още по-фатално става друго – именно загубата на бдителност и мобилизираност, загубата на събирането на волята в юмрук, на държането на нервите в ръце, на желанието да се следи ситуацията и да се контролират поне някак нещата.
Точно в този момент бедата изскача зад храста и хората падат като зряла круша в ръцете ѝ.
За жалост, всеки иска само едно – да живее както може, да не се оглежда на четири страни, да не мисли за предпазливост, да не плаща данък на съмнението, да не робува на страха, да не пада на колене пред тревогата. И затова в един момент се уморява да върши обратното, т.е. това, което трябва да върши и да бъде бдителен и мобилизиран.
Именно в този момент той е безкрайно уязвим. Точно в този миг той става лесна плячка на бедата.
Друг път ще напиша по-подробно и за нещо друго – за проекта за АЕЦ „Белене“. То е резултат, не на последно място, от прочитането на една убийствено силна книга – Адам Хигинботам, „Полунощ в Чернобил. Неразказаната история за най-голямата катастрофа в света“.
Дори през призмата на тази пандемия ние трябва да се надигнем като общество и да поискаме безумният беленски проект да бъде спрян! Той 

може да унищожи България

 Той е чудовищно престъпление спрямо сигурността и бъдещето на България
Ние вече нямаме общество с такива и толкова хора, които да се жертват, да отиват на смърт, за да спасяват останалата част от народа след фатален инцидент като Чернобилския. Ние нямаме и държава, която да праща хората си на явна смърт с пистолет, опрян до челото им – за да спасяват народа от катастрофата. Не само ние нямаме - Европа няма, Западът няма. 
Сега е друго време. Търпението, волята, мъжеството, самопожертвувателността на хората, на човеците вече не са и никога няма повече да бъдат същите. Всеки човек се е осъзнал като най-важният за себе си. Всеки човек е разбрал, че животът му вече е най-важният за него и му е един-единствен. Няма идеологии, няма религии, няма велики каузи, няма обещания за светло бъдеще, които да го мобилизират или да му заповядват той да се жертва за тях. Човекът иска да живее сега и тук, веднага и точно в този момент. Той не може да търпи, не може да страда, не може да стиска зъби, не може да се лишава от удоволствията на живота. 
Такъв е вече животът – всеки иска да го живее по най-добрия начин. Тук и сега. Не след 20 години или в рая след живота. 

Стресът, напрежението, неволите, ограниченията не могат да бъдат понасяни дълго време. Бдителността и мобилизираността не могат да се поддържат дълго време. Търпението не може да се проявява дълго време. Стискането на зъби не може да се издържа дълго време.
Това ни го показа корона-вирусът. Втората вълна на вируса е резултат от неспособността ни да издържим още някакви си 2-3 седмици. Ние казахме майната му, разбудете ни от този сън - искаме си живота обратно, моловете обратно, мачовете обратно, развлеченията обратно, консуматорството обратно, простите човешки радости обратно! 
Не, аз никого не съдя за това. Та това е толкова човешко. 
Само казвам, че то е и резултат от загубата на общото, на обществото, на общОството, на общите усилия. 
Колкото повече Човекът излизаше на преден план в сравнение с Обществото, толкова по-малко ставаха съпротивителните сили на Обществото като единен организъм, с общи цели и общи ценности, с обща воля за общо спасение.
Драмата е, че Човекът винаги досега е оцелявал именно като Общество. Така е излязъл от всички беди, от вечните страхове на не-обществото, от „естественото състояние“, когато е имало война на всички срещу всички - чрез Обществото. 

В тази дълга еволюция, Човекът, оцелял чрез Обществото, постепенно започна да поставя Обществото все повече на заден план, а себе си на все по-преден план. 
И ако продължава така (а той е склонен и възнамерява засега да продължава така), Човекът ще навлезе в ново „естествено състояние“. То, може би няма да бъде война на всички срещу всички, а ще бъде нещо като всяка коза за свой крак – когато всеки ще прави само това, което той иска да прави и пет пари няма да дава какво правят останалите. Всеки ще си казва - аз ще живея както мога и както искам и не ми пука как ще живеете вие. 
Всеки, в частност, ще се надява той да не се зарази от вируса, пък много важно колко от останалите ще се заразят. Не ми е важно как е Вуте, важно ми е аз да съм добре.
Може би крайната картина няма да е чак толкова обезсърчаваща. Но ще има много от нейните елементи. Докато не осъзнаем, че можем да оцеляваме само като Общество. Опитахме се по време на вируса, но само за някакви си два месеца се отказахме да го правим с общи усилия. Провалихме се на този първи изпит. А той в никакъв случай няма да е последен.

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора.