„Най-устойчивият мит за промените от тоталитаризъм към демокрация е митът за всесилността и вездесъщността на комунистите и на Държавна сигурност, които си "отгледали" послушна и изпълнителна опозиция. Именно тази "отгледана опозиция" трябваше да бъде заклеймена и "отлюспена". Редиците на "истинските демократи" трябваше да се пречистят от нея, за да тръгнат в строен ред към истинската демокрация... И днес – трийсет години по-късно – за определени сегменти от обществото Държавна сигурност и комунистите са управление в сянка. Те са най-голямата заплаха за демокрацията и просперитета, а не националистите, популистите, самозабравилите се некадърни политици. Или собствената ни некадърност...“ Това коментира в интервю за „Дневник“ етнологът проф. Евгения Иванова.

„Комунистите (доколкото след три десетилетия изобщо е правомерно да се мисли за "комунисти" вместо за част от олигархията) периодически бяха измествани от властта, но комунизмът си остана – не като идеология, а като уродлива психологическа нагласа“, посочва още тя.

Като учен, който проявява специален интерес към  темата за митовете и конспиративните теории, съпътстваща промените след 1989 г., проф. Иванова обяснява, че той се е породил заради плана "Клин".

„Дори първоначално не беше просто интерес, а по-скоро гняв. Гняв към разрушаването и на малкото, което беше постигнала т.нар. демократична опозиция в началото на прехода. Парадоксът беше (а може би не е парадокс?), че конспиративните теории, които и преди това се промушваха из общественото мнение, избуяха в голям разцвет, когато "демократичната опозиция" дойде на власт. Именно тогава бяха посочени с пръст "враговете": бивши комунисти в "нашите" редици, "агенти на ДС", всякакви шпиони, доносници и предатели. Голяма част от предишната "демократична опозиция" не си даде сметка за неумението си да упражнява власт и започна да изобретява оправдания за това неумение. Просто е – като оправданията за всичко с "турското робство". Ако планът "Клин" е само инструмент за камуфлиране на собствените грешки, това би могло да се определи като стратегия. Когато обаче авторите му започнат чистосърдечно да вярват в него, това е вече параноя“, изтъква изследователката.