Синдикалист в България или просто начин за употреба на обществото

Емил Димитров

„Синдикалист  в  България  е  синекурна  длъжност“  - това е  един  от масовите  коментари  в  обществото  ни  от  поколения.  
Почти  всеки  ден  „услужливи  медии“  дават  трибуна  за   прозренията, вижданията, анализите, прогнозите  на  синдикални  чиновници  в  България. Последното  такова  интервю с роден синдикалист  беше  смесица  от  финансова  макроикономическа   експертиза  на  публичните  финанси, детайлна  разбивка  на  бюджета  с  обещание  за  внасяне  на  „синдикална  оферта  за  оправяне  на  ситуацията“. Синдикалните  чиновници  у  нас  са  най-загрижени  от  години  за  работещите  в  публичния сектор. Като  се  замисли  човек  наистина  са  за  съжаление  чиновниците  и  в  образователната  сфера,  и  в  администрацията.

А  защо  никой  досега  от  „българските  синдикалисти“  не  инициира  анкета  сред  целокупния  български  народ  за  качеството  на  удовлетвореност  от  административното  обслужване, което  получава  срещу  парите  си всеки гражданин,  или  за  качеството  на  образование на  редовия  българин. Е  това  наистина  са  нелицеприятни  теми,  които  не  носят  дивиденти. Можем  да  си  ги  коментираме  „на  маса“, но  в  публичното  пространство - сакън.                                                                                                   Почти  всяка  събота  срещам  на  улицата  познати  работещи  в  частния  сектор, където  думичката  „синдикална  организация“  е  табу. Същото  е  и  по  националните  празници, когато  онеправданите  чиновници  от  публичния   сектор  ползват  законово  регламентираните  почивни  дни, а  в  частния  сектор  фирмите  работят  на  „пълна  пара“.

Живеем  в „Две  Българии“:

  тази  на  чиновниците  и  другата паралелна  България на оцеляващите сами, но не в  чужбина, а  тук  в  Родината.
Първата  се  ползва  от  всички  благинки  заложени  в  Кодекса  на  Труда, а  втората  е  на  „свободно  плаване“.
Дори  в  една  Северна  Македония  седмици  наред  не  стихват  публичните  дебати  за  спазването  на  40-часова  работна  седмица  на  обекти  „Коридор  №  8  и  № 10“.
У  нас  пълно  мълчание  по  темата.

Излишно  е  да  споменаваме  Франция  и  профсъюзите  й  от  последните  седмици  на  фона  на  пенсионната  им  реформа.  
Нека  погледнем  при  комшиите – българското  участие  в  лицето  на  г-жа  Константина  Кунева, учителката  от  Силистра, която  инициира и  създаде  „Профсъюз  на  чистачите  в  Гърция“. След  грубото  посегателство  върху  нея  от  страна  на  работодатели, гръцкото  общество  показа  своята  признателност  и  съпричастност  към  нашата  сънародничка.  Гръцката  държава  инициира  и  й  предостави  гръцко  гражданство.  Константина  Кунева  бе  един  мандат  евродепутатка  от  Гърция  и  кандидат за депутат  на  предстоящите  през  май  избори  в  Гърция.
Възниква  логичния  въпрос  как  и  защо  нашите  сънародници  зад  граница  получават  признание  от  обществата  и  държавите?
И  защо  кадърните  българи  не  получават  признание  у  нас?
Открит остава и въпросът - защо  българските  синдикални  чиновници  не  почерпят  опит  от  хора  като  г-жа  Кунева ? 
Или  да  сменят  призванието  си  като  политически  коментатори  и   икономически  анализатори.