Капитан I ранг о. з. Васил Данов,  Атлантически съвет на България


Думата «Цушима» помнят и най-слабите ученици по руска история или по марксизъм-ленинизъм. Или поне онези, които са чели популярната преди 1989 г. книга на Новиков-Прибой. При остров Цушима в Японско море на 27 и 28 май 1905 г. Руската империя води най-голямото си морско сражение и 

претърпява най-страшното си поражение, 

като губи почти целия си военен флот, смятан тогава за трети в света.
По-късно руски и съветски историци наблягат на „моралната победа” на руските военни моряци, някои от които предпочели да отворят кингстоните и да потънат с песен на уста, вместо да свалят флага и да се предадат.
Червената пропаганда бледнее пред документалната черно-бяла истина: разгромът е тотален и предопределен от цялостната икономическа, политическа и военна деградация на тогавашна Русия.  От 12 броненосни кораба японците потопяват и дванадесетте. От общо 38 кораба от първата и от втората ескадра на Тихоокеанския флот оцеляват един-единствен крайцер, 2 ескадрени миноносеца и транспортен кораб. Загиват повече от 5 000 военни моряци (209 офицери, 75 подофицери и 4 761 матроси).  Пленени са 7 282 души начело с командващия ескадрата вицеадмирал Зиновий Рожественский.
От големите японски кораби не потъва нито един.
Разгромът се очертава още от първите минути на сражението. Час след началото на артилерийския дуел флагманският кораб на първи отряд «Княз Суворов» губи управление и възможност да стреля, като се превръща в плаващ огнен гейзер. Флагманът на втори отряд «Ослябя» се преобръща и потъва. Към края на деня от четирите нови броненосеца тип „Бородино”, върху които се основава ударната мощ на ескадрата, на вода остава само «Орел», превърнал се в купчина метал, от която стреля една башня (оръдейна кула).
Техническата причина за поражението днес изглежда наивна като обяснението на ученик без домашно: руските корабни оръдия не разполагат с фугасни снаряди. Осколочно-фугасните снаряди и сега представляват главната сила на артилерията и нанасят най-тежки загуби на противника. Но в Руско-японската война новите кораби на руснаците стрелят с бронебойни снаряди, снабдени със съвсем незначителен заряд взривно вещество. Даже снарядите на главния калибър (305-милиметровите оръдия, наричани още 12-дюймови) имат само 4-6 кг пироксилин.
Така че руските снаряди представляват продълговати метални късове с тегло 335 кг. Японските кораби имат два пъти по-малко оръдия, но стрелят с фугасни снаряди с 39 кг взривно вещество. Скорострелните модерни оръдия на японската ескадра са произведени във Великобритания в една от най-известните фирми „Армстронг”.
По-късно В. Семьонов, участник в сражението и герой от отбраната на Порт Артур, докато лежи като пленник в японска военна болница, пише: „Сякаш не снаряди удряха бордовете и падаха върху палубата, а цели торпеда се взривяваха на всяка педя от кораба... Стоманените листове по бордовете и надстройките на горната палуба се късаха на ленти и на парчета, като избиваха хората; железните трапове се сгъваха на кълбо; изправни оръдия падаха от башните ...”  
Как става така, че руският флот единствен в света отново е закъснял с цяла епоха, без фугасни снаряди и нов образец взривни вещества? Британци, французи и японци притежават и произвеждат фугасни снаряди, зареждани с тринитрофенол, известен като пикринова киселина. В резултат на което по бойна ефективност японските фугасни снаряди превъзхождат руските от 10 до 15 пъти.
Ленин и болшевишките анализатори отсичат категорично: „Прогнилият царски режим е виновник за всички беди!”. Но Руската и Японската империя, руският и японският флот притежават и немалко сходни черти. Защо едните могат, а другите сякаш са прокълнати?
В Русия са знаели, че десет години преди Цушима Япония побеждава в Японско-китайската война. Още тогава японците използват фугасни снаряди. И неколцина отговорни и добросъвестни морски офицери пишат подробни доклади и научни статии, в които напомнят за назрялата необходимост от превъоръжаване на руската артилерия. Най-добрият специалист по взривни вещества в Русия и в СССР Владимир Рдултовский по-късно доказва, че руските специалисти са знаели и можели да правят фугасни снаряди не по-зле от японците. 
Но големокалибреният фугасен снаряд има далеч по-сложна конструкция. Понеже взривът е по-лек от стоманата, фугасният снаряд се оказва с по-големи размери и с по-тънки стени от бронебойния. А руската промишленост не била в състояние да се справи с такива „тънкости”. Натоварили на корабите каквото могли да наклепат и изпратили екипажите по живо, по здраво. Без учебни стрелби, без да изпробват ”новите” боеприпаси.
Командирите и екипажите узнават с каква огнева „мощ” разполагат по време на прехода към Далечния Изток. Докато предвидливите японски адмирали са организирали пълномащабни изпитания на оръжия и боеприпаси.
Руското военноморско разузнаване също не е проспало въоръжаването и бързия възход на японската марина, но тревожните доклади на разузнавачи и анализатори безутешно затъват по безкрайния маршрут между Главния морски щаб, министерството на отбраната, военните съветници на царя и заводите за леене на метал и производство на боеприпаси.
Още редица неблагоприятни фактори, за които са си виновни самите руснаци, предопределят гибелта на ескадрите:
- по-старите руски кораби притежават твърде малка скорост, което сваля скоростта на ескадрата на 12-13 възла при скорост на японские кораби 16-18 възла;
- при прехода от Балтийско море до Тихия океан, докато обикалят половината свят, подводната част на руските кораби обраства с водорасли („брадясва”), което още повече сваля скоростта им;
- след последното товарене на гориво руските кораби са били твърде претоварени, при което главният им броневи пояс потъва под водолинията, а скоростта спада още повече;
- може би главна причина за поражението се оказва далеч по-слабата скорострелност на руската корабна артилерия (360 изстрела в минута за японците срещу 134 за руснаците);
- става ясно, че бойната подготовка на екипажите и на артилерийските разчети на руските кораби не била на „необходимото равнище”, понеже „не били проведени необходимия брой артилерийски стрелби” и „офицерите нямали практически опит в ръководството на стрелба в състава на ескадра”. Кой им е пречил или забранил да ги осъществят, още не казват.
- японските екипажи са по-добре подготвени, сглобени и притежават боен опит;
- офицерският състав и командващият японската армада адмирал Хейхатиро Того се оказват на висотата на историческия момент. Бъдещият адмирал Того седем години се обучава във Великобритания, прави околосветско пътешествие с кораба „Хемпшир”, учи математика в Кеймбридж, завършва Кралската военноморска академия в Портсмут и Кралския военноморски колеж в Гринуич.

В сражението при Цушима като на длан проличават трайни, може би 

вечни пороци на руската военна философия

 и доктрина за водене на бойни действия. Към тях спадат недооценката на противника и безотговорното отношение на държавното и военното ръководство към предстоящата война. Николай II разпорежда на адм. Рожественский „да победи на всяка цена”, без да го е еня с какво царската власт е подсигурила бъдещата победа. 
Ако е вярна пословицата, че „Военните винаги се готвят за предишната война”, през 1905 г. руското правителство се е готвило и води още по-предишна война. Така е през 1851-1854 г. в Кримската война, през 1877 г. в Руско-турската война, през Първата световна, в хода на която рухва Руската империя и през 1941 г., когато войските на Вермахта стигат до Москва. Както... винаги.
Във военния флот на Русия героизмът на екипажите и на командирите е предизвикван най-често от изостанало и недостатъчно въоръжение, от слаба координация със сухопътните войски, от неумело управление на големи военноморски съединения, от безотговорност, посредственост или пълна некадърност на уж големи флотоводци. 
От вечното руско безхаберие. 
И особено от евтината цена и грубото незачитане на човешкия живот. „В Русия мужици дал Господ. Ако измрат повече, женурята ще родят нови”, смятат руските генерали и адмирали от княз Меншиков при Петър Първи до маршал Жуков при Сталин.
Подобни черти носят провалите на Черноморския руски/съветски флот през Кримската и през Втората световна война, когато под командването на адмирал Нахимов и на вицеадмирал Октябрский руските/съветските моряци извършват „героично” самопотопяване пред входа на Севастополския залив.
През юли 1942 г. бъдещият герой на Съветския съюз Филип Октябрский се изхитрил да евакуира командния състав на флота си и съветските партийни велможи от обречения Севастопол, като изоставя на произвола на съдбата близо 100 000 войници и офицери от Червената армия, които попадат в германски плен.
В днешно време още по-ярки и паметни са 

трагедията на атомната подводница „Курск”

 през 2000 г. и несвършващата агония на авионосния крайцер „Адмирал Кузнецов”, която става все по-комична на фона на опитите за ”модернизация” на разпадащия се кораб.
Не бива да забравяме българската следа в паметното събитие. На 28 май 1905 г. в сражението при Цушима участва и лейтенант Димитър Добрев, бъдещият командир на отряда миноносци, торпилирали турския крайцер „Хамидие” през ноември 1912 г. Лейтенант Добрев служи като артилерийски офицер на старичкия крайцер „Дмитрий Донской", който също е потопен и Добрев попада в японски плен. На 30 октомври е предаден на руските власти, отплава за Владивосток и през 1906 г. се прибира в България.
За участието си във войната лейтенант Добрев е награден с българския орден „Св. Александър“ IV степен с мечове и с руския орден „Св. Владимир“ IV степен с мечове и бант „За показани подвизи на храброст и саможертва в боя с японския флот на 14–15 май (стар стил) 1905 г.“