„Сделката на века“ е повече от провал, пише турският журналист Кълъч Канат в материал в турското англоезично издание Daily Sabah, цитиран от "Фокус".

Стана почти обичайно всяка американска администрация да предлага план за решаване на израелско-палестинския проблем в Близкия изток. За някои, като администрацията на Бил Клинтън, тя се превърна почти в наследство. Администрацията и нейният президент прекараха безброй дни и седмици в процеса и провалът на мирния процес, който те смятаха за най-добрата възможна сделка, ги разстрои дълбоко.

За други това беше по-малко важно и по-скоро бе задължение, свързано с президентския мандат в САЩ. Мнозина дори не можеха да убедят страните в конфликта, че са инвестирали в създаването му. Всъщност, въпреки че доскоро той се смяташе за един от най-важните въпроси в Близкия изток, от президент до президент имаше колебания в ентусиазма, когато се захващаха с проблема.

Както обаче беше посочено, всеки предходен президент искаше или поне изглеждаше да иска да направи нещо по този изключително сложен въпрос. Това се превърна в един от най-често задаваните външнополитически въпроси на кандидатите за президент по време на техните кампании.

Президентът Доналд Тръмп и неговата администрация не са изключение от този модел. Всъщност като автор на „Изкуството на сделката“ той се представи като много амбициозен човек, за да постигне най-добрите оферти. Той оттегли САЩ от Транс-Тихоокеанското партньорство (ТТП) и ядрената сделка в Иран, тъй като според него те не са били в най-добрия интерес на САЩ.

Той имаше за цел да предоговори някои от споразуменията, договорени по-рано и подписани от други страни. Той определено имаше за цел да посредничи и да договори сделка за проблем, който никой от предишните президенти не можеше да разреши. Още преди представянето му пред обществото той беше наричан „Сделка на века“ отчасти заради амбицията на президента Тръмп и неговия екип.

Обаче понякога амбицията не се припокрива с успеха и осъществимостта на предложения план. Този план, който беше обсъждан и обсъждан през последната година, беше представен миналата седмица на международната общност. В пресконференцията и в множество интервюта архитектите на плана го нарекоха най-добрия и най-всеобхватния. Те изразиха решимостта си да изпълнят този план, дори ако палестинската страна го отхвърли.

Оценките на плана след неговото представяне бяха доста мрачни. Имаше критики от експерти, бивши политици и някои законодатели. На първо място, както се очаква, планът не предоставя много насоки или пътна карта за устойчиво и осъществимо споразумение за мир между двете страни в региона. Отсъствието на палестинците в представянето му и липсата на доверие от тяхна страна в процеса, който може да се осъществи по периметъра или „критериите“, определени от този план, направи изпълнението му наистина трудно.

Всъщност фактът, че планът не събира или не може да обедини двете страни на конфликта около една маса, се счита за най-голямата му слабост. Много коментатори критикуват едностранния характер на този план като най-слабото му звено. Второ, времето за обявяване на план за такъв критичен въпрос повдигна много вежди през последните няколко дни. Предизвикателната политическа ситуация в Израел с обвинението срещу премиера Бенямин Нетаняху и също толкова противоречивата ситуация, която се случва около импийчмънта на президента Тръмп, накараха мнозина да смятат, че вътрешните политически проблеми са приоритет пред устойчивия и траен мир.

Трето, всеки опит за мир трябва да отчита чувствителността на страните към критичните и символични въпроси в конфликта. Емоциите са наистина силни в тези конфликти и едностранните решения по теми като статута на Йерусалим ще направят конфликтите по-трудни за разрешаване.

Досега мнозина твърдяха, че планът ще бъде още един от неосъществените и неуспешни опити за разрешаване на конфликта между Израел и Палестина, но начинът, по който е разработен планът, може да направи и бъдещите опити по-трудни.