Външната политика на САЩ идва на етапи. От края на Втората световна война до 1972 г. целта ѝ е да се изправи срещу Съветския съюз и свързаните с него комунистически правителства. Нещата се промениха малко в началото на 70-те години, когато САЩ, отслабени от войната във Виетнам, започнаха да работят с Китай срещу Съветския съюз, за да стигнат в крайна сметка до облекчаване на напрежението. Това продължи до 1991 г. и разпадането на Съветския съюз. От началото на 90-те години до 2001 г. Вашингтон насочи вниманието си върху воденето на глобален мирен световен ред. Това също се промени на 11 септември, след което политиката се завъртя около глобалната война срещу тероризма. Войните бяха скъпи и минимално ефективни.

Сегашният етап във външната политика на САЩ беше въведен от Барак Обама. Той се състоеше от намаляване на военните сили в Близкия изток и създаване на нови отношения с мюсюлманския свят; приемане на по-състезателна позиция спрямо Русия, включително по въпроса за нападенията на Москва срещу близката й чужбина; конфронтация с Китай относно търговските отношения и по-специално валутните манипулации на Пекин.

Външната политика на Доналд Тръмп продължи естествено тенденцията. Той се опита да изтегли войските от Близкия изток и да създаде нови отношения в региона. Допринесе за оформянето на коалиция, състояща се от няколко арабски държави и Израел срещу Иран и предприе неочаквано изтегляне на войските. Оказа икономически натиск върху Китай, ефектът, от който предстои да се разбере. И на последно място, продължи да се конфронтира с Русия, поддържайки американските сили в Полша, Румъния и Черно море, пише в коментар за "Geopolitical future" Джордж Фридман, цитиран от БГНЕС.

Разбира се, цялата им външна политика имаше много други измерения, но тези бяха най-категоричните. Отношенията с Европа бяха средство за справяне с други въпроси, точно както през 1945 г. Отношенията с Източна Азия бяха също толкова важни. Но ключовите елементи от външната политика през периода на Обама-Тръмп бяха оттеглянето и преструктурирането на Близкия изток, сдържането на Русия и конфронтацията с Китай. Езикът, жестовете и общата атмосфера бяха различни, но реалността беше същата. Те нямаха друг избор. Близкият изток беше от съществено значение и външната политика на Джордж У. Буш беше тръгнала по пътя си.

Джо Байдън влиза в президентството с толкова малко възможности, колкото и Тръмп. Тонът и съдържанието ще бъдат коренно различни, но политиката не. Байдън предлага, например, по-отстъпчива политика спрямо Иран. Проблемът е, че новата архитектура на региона се състои от държави, враждебно настроени спрямо Иран и особено спрямо неговите ядрени възможности. Те не се доверяват на иранските обещания по този въпрос, защото предателството може да бъде катастрофално за тях. Байдън не може да остави начинаещата структура на алианса да се разпадне, нито може да си позволи да продължи напред без силната ръка на САЩ. Може да се каже, че Байдън иска да бъде по-отстъпчив с Иран и може да бъде такъв, но може да го направи, само като предложи алтернатива на регионалния алианс, създаден по време на предишната администрация.

Няма индикации, че Байдън възнамерява да промени политиката на САЩ по отношение на Русия и Китай. А ако го направи, това ще бъде в отговор на поведението на Китай и Русия при встъпването му в длъжност. Китай може сам да се примири с американските искания или може да стане по-агресивен във военно отношение, за да тества Байдън и да провери къде е слабото му място. От реакцията на Байдън, на който и да е от сценариите зависи промяната в американско-китайските отношения. Инициативата е в ръцете на Китай, тъй като САЩ могат да останат на сегашната си позиция. По същия начин Русия може да продължи да придобива стратегическа дълбочина, като създава неформални реалности на места като Беларус или Южен Кавказ. Но ако е така, САЩ ще трябва да променят, а не да се откажат от политиката си на ограничаване. Както логиката на ерата на Обама се запази при Тръмп, така и логиката на Тръмп ще се задържи при Байдън, приспособявайки се към новите реалности и реторика. Политиката на САЩ ще продължи да бъде фокусирана върху новото приспособяване към Близкия изток, сдържането на Русия и конфронтацията с Китай.

Обещанието за сближаване с глобалните съюзници е похвално, докато не се направи опит за това. САЩ могат да се опитат да проведат по-топли срещи с Европа, а европейците може да решат да бъдат по-категорични с Китай, но това ще се случи, защото е в техен интерес, а не защото се вписва в параметрите на онова, което наричаме „нормална дипломация“. Интересите на САЩ и Европа обикновено не се сблъскват, нито съвпадат идеално. Европейците са склонни да избягват риска, особено на места като Азия, където САЩ не могат да си позволят да бъдат нестабилни. Всички там се страхуват от Китай. Внезапното помирение между Китай и САЩ би предизвикало сътресения.

Външната политика се развива, но се развива бързо и опасно.

Байдън е президент, но външната му политика, както и на всички други президенти, ще бъде заобиколена от вътрешни смущения и така ще търси предсказуемост. (Странното е, че Тръмп също го направи, дори когато изглеждаше, че не го прави.) Това, от което Байдън се страхува, е нещо, което вероятно ще дойде: проверка на решителността от страна на китайци, руснаци или иранци. Ако е достатъчно разумен, той ще ги направлява, за да може да се придържа здраво към наследените от него политики. Това е най-вероятният сценарий. Иновациите по време на тестов период може да имат неочаквани последици. /БГНЕС