Руската инвазия в Украйна имаше две цели. Първата беше да се поеме контрол над Украйна, като се възнамеряваше да се довърши задачата, започната в Беларус - задачата да се възстановят стратегическите буфери на Русия и да се предпази Русия от нападение. Втората цел беше да се демонстрират възможностите и професионализмът на руската армия и да се възпрат допълнително хипотетични действия, както и да се увеличи регионалното влияние на Русия. Двете цели бяха взаимосвързани.

Окупацията на Украйна не беше постигната, но тя все още не е загубена кауза. Възприятията за силата на руската армия обаче бяха силно накърнени. Няма никакво съмнение, че руските плановици не са искали да водят войната, която Русия води. Вместо бърз и решителен разгром на Украйна, Русия се намира в бавна, мъчителна война, която едва ли ще впечатли света със завръщането ѝ в първите редици на военната мощ. На този етап дори окончателната победа в първата ѝ цел няма да изкупи втората. Важно е да започнем да идентифицираме руските слабости.

Първият проблем е загубата на изненадата. Карл фон Клаузевиц поставя изненадата на първо място във военното дело. Изненадата съкращава времето, което врагът има, за да се подготви за война. Тя също така налага психологически шок, за чието преодоляване е необходимо време, което затруднява изпълнението на съществуващите планове. В Украйна обаче продължителната дипломация даде на Киев време да се приспособи психологически към възможността за война.

Москва не успя да разузнае добре своя враг. Русия явно очакваше украинската съпротива да рухне бързо пред лицето на огромните бронирани сили, които беше събрала. Тя не очакваше, че украинското население ще отвърне на удара в степен, която поне да отложи края на войната.

Целта на войната е да се сломи военният потенциал на противника. Украинските военни сили имаха разпръснат център на тежестта и се намираха на разстояние от руските бронирани бойни групи. Освен това населението отвърна на удара, което увеличи времето, необходимо за прекратяване на съпротивата.

Руските военни планове се съсредоточиха върху три бронирани групи, базирани на изток, юг и север. Танковете станаха уязвими за противотанковите оръжия на пехотата. Сега Русия трябва да използва пехота, за да отстрани смъртоносните заплахи за своите танкове. Използването на бронетехника като решаваща сила на бойното поле, а следователно и като основна сила, претърпя еволюция. Това изглежда не е било предвидено от руските планировчици. Войната с бронетехника достига своя връх през Втората световна война. Бронята продължава да присъства, но не сме виждали бой с броня от арабско-израелската война през 1973 г. и донякъде в "Пустинна буря". Това беше преди едно поколение. Войната се промени.

Трите руски бронирани бойни групи бяха нашироко разделени. Те не се подкрепяха взаимно. Вместо една координирана война, Кремъл предпочете три отделни войни, което направи невъзможен един решаващ удар. Изглеждаше, че липсва единно интегрирано командване, което е от съществено значение за воденето на войната.

Използването на бронетехника значително увеличи натиска върху руската логистика. Вместо да съсредоточи логистиката си за един-единствен удар, тя трябваше да се съсредоточи върху три, плюс други операции. Логистиката на основните бронирани сили изглеждаше срината, което направи невъзможно прекратяването на войната я удължи допълнително.

През последните дни Русия се адаптира и се насочи към превземането на градове. Това породи ефективна контрасила сред бойците, които познават улиците и алеите и ги използват, за да забавят напредъка на Русия. Сраженията в градовете са сред най-скъпите и отнемащи най-много време действия във войната. Превземането на градове изисква ресурси и не е ключът към победата. Градовете придобиват важност едва след като вражеските сили са разгромени и деморализирането на нацията е от съществено значение. Градът е наградата на войната, а не военната цел. Русия превърна конфликта от военна в демографска война, което засили съпротивата, като пося отчаяние в градовете.

Зад това се криеше фактът, че Русия просто не успя да определи центъра на тежестта на Украйна. Тя концентрираше въоръжение и търсеше също толкова концентрирана сила, която да разгроми. Вместо това центърът на тежестта беше по същество неофициална партизанска сила, която постоянно се разпръскваше и реформираше, като не заплашваше руснаците с поражение, а ги държеше извън равновесие.

Това тласна Русия още повече към стратегия за противодействие на населението, което намали ефективността на бронетехниката ѝ - както забави напредъка ѝ, така и я изправи срещу малки групи, с които тя не е предназначена да се сражава.

Русия не успя също да затвори украинските комуникации вътре в страната с останалия свят. Вместо да изолира врага вътрешно и външно, това позволи на Киев да води психологическа война срещу руската атака на всички фронтове, подкопавайки руската психологическа цел да бъде възприета като непреодолима сила.

Кулминацията на всичко това е последната грешка на руснаците. Те очакваха, че огромната наличност на бронетехника ще доведе до бърза капитулация. Украйна е голяма страна и ако трябва да бъде окупирана с бронетехника, тази бронетехника трябва да се придвижва бързо. Очевидно те са очаквали, че шокът и ужасът ще сломят волята на Украйна за съпротива. Шокът беше провален от загубата на изненадата. Страхопочитанието беше ограничено от неспособността на Русия да концентрира стратегически сили и в крайна сметка от мобилизирането на населението на Украйна като съпротивителна сила.

Руснаците се нуждаеха от бърза война, за да постигнат целите си. Начинът, по който те водят войната, не противоречи на крайната победа, но противоречи на бързата победа. Да побеждава Украйна в продължение на седмици или месеци не буди възхищение у света от Русия, като се има предвид относителната ѝ сила. Но едно е ясно - целта на Русия да демонстрира първокласна армия, за да изглежда страхотна пред съседите си, няма да бъде постигната. /БГНЕС

----------------------------------------------------------

Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“