През 70-те години президентът Ричард Никсън влезе в политическия и социален хаос, причинен от администрацията на Джонсън, и го усложни значително. И когато посетих Европа към края на управлението на Никсън, всички разговори бяха за упадъка на Съединените щати. Това отчасти се дължеше на войната във Виетнам, но се дължи и на политически кризи като Уотъргейт. От европейска гледна точка поражението в седемгодишна война, съчетано с дълбоки разделения в американската политика, може да означава само упадък на Америка. (Спомнете си, че много американци продължиха да подкрепят Никсън до края, обвинявайки медиите и враговете му, че се опитват да го свалят.)

В същото време Никсън полага основите на външна политика, която ще остане в сила до края на Студената война. Тя имаше три елемента. Първият беше антантата с Китай. Войната във Виетнам отслаби американската армия. Никсън се противопостави на това, като влезе във връзка с Китай. Китайците водеха битки със Съветите по река Усури. Те бяха толкова разтревожени от отслабването на САЩ, колкото и европейците. Каквото и да е било тайно договорено, Съветите трябва да приемат, че това включва известна степен на координация.

Вторият елемент беше намаляване на враждебността със Съветския съюз. По-рано, през 60-те години, САЩ и Съветите водеха безразсъдна игра. Разбирането, постигнато със Съветите, не противоречеше на отношенията с Китай и всъщност се градеше върху тях. Ако САЩ имаха разбирателство с Китай, Съветите също се нуждаеха от това, иначе можеха да попаднат в капан между САЩ и Китай. Намаляването на напрежението създаде канали за избягване на конфликти между двете страни и формира разбирателство, което най-вече се следва, за да се избегнат конфликти, които могат да прераснат в конфронтация.

Третият елемент беше създаването на рамка за мир между Израел и Египет, която направи невъзможна конвенционалната арабско-израелска война. Това беше ускорено от нападението на Египет и Сирия срещу Израел и приключването на война, която изискваше пряка среща между египетски и израелски представители, с присъствие на Хенри Кисинджър. Египетският президент Ануар Садат беше архитектът, но американците бяха гарант с критична важност. Това в крайна сметка доведе до споразуменията от Кемп Дейвид, изтеглянето на Израел от Синай и позиционирането на американските войски, базирани в Синай, като буфер.

Споразумението с Китай остана в сила и след смъртта на Мао Цзедун (Може да се каже, че е продължило до съвсем наскоро.) Намаляването на враждебността между Вашингтон и Москва остава в сила, докато Съветският съюз се разпадна. Египетско-израелското споразумение продължава да бъде гарант за стабилността в региона. Голяма част от това се появи с течение на времето, но основите бяха положени през годините на Никсън, въпреки целия политически хаос и неизбежността на неговия импийчмънт.

Такива моменти на преструктуриране не се появяват често. След разпадането на Съветския съюз, външната политика на универсално разбирателство, която съществуваше при президента Бил Клинтън, се срина през 2001 г. При президента Джордж Буш фокусът на САЩ беше върху Ал Кайда и нейните потенциални благодетели. Политиката на САЩ в останалата част на света беше до голяма степен на автопилот или оформена, за да се съсредоточи върху заплахата от радикалния ислям.

Едва при президента Барак Обама остана свободно време и нуждата от нова основа. Първият елемент беше краят или поне драстично намаленото присъствие на САЩ в Афганистан и Ирак и отказът от влизане в конфликт по подобен начин в региона. САЩ ще останат политически ангажирани, но очевидно без военно присъствие, политическото участие означава по-малко.

Вторият елемент беше изправяне срещу Русия, без да се рискува война с нея. По-специално това означаваше да се ограничи руското влияние, особено в Европа. Това беше предизвикано от руската война с Грузия през 2008 г., конфликт, който сигнализира за драматична промяна в руската политика. Американският отговор беше да наложи санкции срещу Русия и да подкрепи антируските движения в страни като Украйна.

И накрая, по отношение на Китай, Обама инициира политика на отправяне предизвикателства към Пекин по въпроси като достъп на американски стоки до китайския пазар, китайска манипулация на стойността на валутата и редица други въпроси. Китайците не сътрудничиха, но по време на неговата администрация поредица от напрегнати срещи доведоха до открито напрежение в отношенията между САЩ и Китай. Обама не действаше срещу това напрежение, но положи основите на събитията, ако Китай остане твърд.

Не е ясно колко дълго ще траят тези елементи. Подобно на Обама, президентът Доналд Тръмп намали военното участие на САЩ в Близкия изток, макар и с някои изключения. Той продължи политиката на налагане на санкции, като същевременно подкрепя антируски държави като Полша и Румъния. Тръмп разшири позицията на Обама по отношение на Китай, като наложи мита, ход, който беше разгледан, но не и изпълнен от Обама.

Както при Никсън, базисните елементи на Обама бяха положени по време, когато политическата нестабилност кипеше под повърхността, за което свидетелства изборът на Тръмп. И това произлезе от неотложния дневен ред, , пред който е изправена нацията, а не от прищявка или идеология. Той вдигна отпечатъка на САЩ в Близкия изток, използва ограничени инструменти за ограничаване на Русия и се сблъска с Китай. Въпреки цялата драма, Тръмп просто е надграждал върху тези основи. Много от неговите поддръжници категорично биха отрекли, че Обама е създал най-важните аспекти на политиките му, точно както враговете на Тръмп ще отрекат, че политиките на Тръмп по някакъв начин приличат на политиките на Обама. Но и президентът Джими Картър не искаше да признае, че споразуменията от Кемп Дейвид са създадени от Никсън.

Има неща, които са необходими за външната политика на нацията и това, което е необходимо за нейната вътрешна политика. Те създават голямо напрежение, което се разглежда отвън като край на американската сила. Това всъщност е един от корените на тази сила. Външната политика, която САЩ провеждат, се формира от реалността в света. Политиката, с която се занимава, се основава на социалните реалности. Трудно е да се види това, когато се случи. Но когато погледнем назад към Никсън и си спомним, че беше време като нашето, можем да го видим в действие. Но във време на взаимно омраза и презрение, както беше имало в края на 60-те и 70-те години, идеята, че престъпник като Никсън или неговите злобни врагове могат да действат разумно, е неприемлива. Но в този свят някои неща са невъзможни, а други не. Без значение колко невъзможни неща се опитват, най-корумпираният или виртуален човечец в крайна сметка ще опита нещо възможно.

Има три точки, които изтъквам. Първата е, че политическите сътресения на Съединените щати не са несъвместими със стабилна външна политика. Втората е, че има по-голяма приемственост във външната политика, отколкото би могло да се очаква с времето. Третата е, че освен два скорошни примера, сме наблюдавали такава приемственост след Втората световна война с периодични политически сътресения. Отвътре Америка може да изглежда в пламъци. Отвън тя може да бъде измамно стабилна. Очевидно е, че има огромно количество други проблеми на масата по едно и също време, но малко, които определят поколенията.

Джордж Фридман, Geopolitical futures, БГНЕС