Преди почти 20 години, през 2003 г., европейското бъдеще на Западните Балкани изглеждаше сигурно: Европейският съвет прие Солунската програма, пише в коментар за "Катимерини" бившият премиер на Гърция Георгиос Папандреу.

Това беше нова и всеобхватна пътна карта, разработена с конкретни критерии за безопасно насочване на страните от региона към членство в Европейския съюз. Перспективата за членство в общо семейство от европейски ценности осигури ентусиазъм и тласък за промяна в тези страни. Тя също така донесе надежда, че най-накрая ще бъде заложен мир - заместващ конфликта - и че ще царува демократична правова държава - заместващ авторитаризма, преследването на малцинствата и нарушенията на правата на човека. Просперитетът ще бъде общата цел, обединяваща бившите врагове в красив калейдоскоп на етническото многообразие и традиции. Тази визия трябваше да доведе до закриване на балканската трагедия от 90-те години.

Оттогава ЕС направи твърде малко, твърде късно. Докато Словения стана член на ЕС през 2004 г., Хърватия беше последната от страните, приети през 2013 г. И въпреки че Сърбия и Черна гора започнаха преговори за присъединяване, а Албания и Северна Македония получиха зелена светлина за започване на преговори, няма обявена начална дата за тях.

Последицата е, че тази визия губи блясъка си. На нейно място национализмът изплува с подновена увереност. Тази тенденция не е изключителна за Балканите. Възраждането на националистическите и ксенофобски настроения се открива в много краища на Европа, ако не и по света, вероятно поради подобни причини: неуспехът на глобалното сътрудничество да се справи ефективно с проблемите на неравенството и социалната защита, движението на населението, здравните и екологичните кризи.

Има обаче важна разлика на Западните Балкани. Раните от кървавия конфликт са свежи. И връщането към национализма и циничните транзакционни външни отношения, лесна задача за демагозите, рискува да отвори отново тези рани и конфликти.

Не е чудно, че виждаме и нова геополитизация в региона. Тъй като перспективите за членство в ЕС избледняват, разбираемо е, че регионалните участници търсят нови съюзи, подкрепа и инвестиции. Това не може да бъде осъдено само по себе си. Независимо дали става въпрос за Русия или Китай или други като играчи от Близкия изток, изграждането на нови връзки е част от геополитиката. Но като регион скоро ще видим конкуриращи се прокси съюзи, които могат допълнително да изострят разделенията и конфликтите. Също така е изкушаващо да се отклони от европейския път в полза да върви сам (Обединеното кралство) с надеждата за по-добри и по-бързи (особено) икономически резултати.

Но освен крехкостта на тези икономики, сега допълнително обременени от пандемията, може да видим и ценностите на европейската демокрация, които са сериозно оспорени, и визията за обединени Балкани около тези ценности е подкопана.

Следователно ЕС трябва да разбере, че нищо не може да се приема за даденост.

През последните седмици се разпространиха два нонпейпъра: „словенски нонпейпър“ и „френско-германски нонпейпър“. Те изглежда подценяват опасностите и може да отворят отново Кутията на Пандора на Балканите.

Изглежда, че авторите им са пронизани от разочарование по отношение на хроничните проблеми, които разпадането на Югославия доведе в региона. Опасността от тези широко разпространени нонпейпъри обаче е, че те искат да „финализират разпадането на бивша Югославия“.

Какво имат предвид?

По същество те предлагат финализиране на разпадането на бивша Югославия чрез нови промени на границите и размяна на земя. Всъщност те искат да продължат оттам, където югославските войни са спрели, и по-нататък да насърчават едноетническите или „етнически чисти“ държави.

Но това беше основният проблем на разпадането. Етнически чистите държави са дистопия. Те не съществуват в действителност. И когато Югославия се разпадна през 90-те, етническото прочистване беше частично извършено с кланета и кървави бани.

Завършването на тази работа е философията зад тези нонпейпъри.

Излишно е да казвам, че тези сценарии са рецепта за бедствие, тъй като, ако се вземат на сериозно, те могат да унищожат всичко, което сме постигнали заедно, по отношение на човешките и демократичните права в региона от средата на 90-те години.

Това не е първият път, в който се обсъжда идеята за териториални промени в региона. През лятото на 2018 г. идеята за размяна на земя между Косово и Сърбия беше обсъдена сред някои кръгове в Брюксел и във Вашингтон. Силните реакции от различни страни спряха всяка дискусия - но изглежда само за известно време.

Човек наистина се чуди как лидерите в ЕС биха могли да подпишат подобно предложение. Дали решението на нашите конфликти е в прекрояване на граници по етнически признак? Това „окончателно решение“ обслужва най-лошото от популистичната ксенофобия. То подкопава всякакво чувство за съпричастност на Балканския полуостров и носи ужасен нюанс за многообразието и толерантността в етнически разнообразния Европейски съюз. Ние в ЕС носим колективната отговорност да говорим високо и ясно и да сложим край на този дебат.

Човек трябва да осъзнае, че всъщност инерцията на ЕС в региона от 2013 г. насам позволява тези смъртоносни сценарии да изплуват наново.

ЕС все още може да бъде основният търговски партньор на Западните Балкани с повече от 75% от общата търговия. Повтарящият се дебат за териториалните промени и замяната на земи в Западните Балкани подкопава стабилността и бъдещето на един измъчен регион, който иска да премине отвъд тези конфликти.

Ние в ЕС вече не можем да действаме като сомнамбули, пасивно чакащи да избухне насилие. Късогледите и самоцелни стратегии на някои държави-членки, нелибералните и авторитарни подходи и дребните политически сметки за събиране на подкрепа чрез страх и ксенофобия не могат да бъдат пътят към недовършената работа на Балканите.

Отново е необходим съгласуван и динамичен подход към региона, основан на решенията от Солун от 2003 г. Такъв, който подновява конкретна стратегия за Балканите, регион във вътрешния му двор, който никога повече не бива да бъде въвеждан в конфликт.

Ето защо ние предлагаме повторно калибриране на нашата политика и обновена стратегия за Западните Балкани. Това може да се проведе като „Конференция на ЕС за Западните Балкани“, за да се обсъдят открито новите предизвикателства пред региона и да се изготви изчерпателен план с правителствата на региона.

Вместо да изтъкваме химерата на „етнически чистите“ общества, ние трябва да възродим визията за Балканския полуостров, обединен чрез европейски ценности и демократични традиции, тези, които ни вдъхновяват да живеем заедно, зачитайки и наслаждавайки се на красотата на нашето многообразие.

Народите на Балканите биха приветствали този подход, ако ЕС за пореден път използва своя потенциал, пристъпи към предизвикателството и води със своите ценности.

Превод: БГНЕС