Мухитин Атаман, „Дейли Сабах”

В съвременното глобално и регионално развитие визията за отчуждаването на Турция от западния свят не е нищо друго освен проява на идеологическа слепота.

След като Партията на справедливостта и развитието (Партия АК) дойде на власт през 2002 г., настъпи парадигматична трансформация във външнополитическата ориентация на Анкара. След бурните събития в Близкия изток и Арабската пролет турската външна политика претърпя цялостна реформа. Партията АК следва прозападна външна политика през първото десетилетие от управлението си и предприе много значителни стъпки за постигане на пълно членство в Европейския съюз, а през втората декада на управлението си гради по-независима и гъвкава външна политика.

Западните страни изтълкуваха тази нова ориентация като изместване на основната цел и дистанциране на Анкара от Запада. Всички те обаче са наясно, че Турция не е съюзник на Иран в региона, нито естествен враг на Израел. Макар че отхвърля иранския регионален експанзионизъм и израелските нарушения на правата на човека на палестинска територия, основната цел на Анкара е да разработи всеобхватна и приобщаваща регионална политика.

Тази промяна е не само пряк резултат от промените в Турция, но и от промените в западния свят: най-вече в САЩ и ЕС. Докато новите условия принудиха Турция да се концентрира повече върху своите близкоизточни интереси, западните страни наложиха нов подход към външната политика по отношение на Турция и региона. Те поставиха под съмнение членството на Турция в Западния алианс и развиха политически, икономически и културни позиции, противоречащи на националните интереси на Турция.

Свеждането на основата на двустранните отношения до интересите на единия от участниците е просто тесногръдие. Новата вълна от насилие и несигурност в Близкия изток след Арабската пролет накара Турция да засили фокуса си върху сигурността във външната си политика. С други думи, проблемът не е в рационалната и прагматична външна политика на Партията АК, основана на нейните национални интереси, а в западните страни, които направиха идеологически обрат в подхода си към Анкара.

Западните страни следват силна антитурска политика през последното десетилетие. Те не отчитат хаоса в Близкия изток и заплахите за сигурността, насочени към Турция, а това е доказателство, че западната позиция е идеологически сляпа. Вместо да заеме позиция, която отчита и интересите на Турция, тази едностранчива идеологическа интерпретация, за съжаление, става все по-популярна на Запад.

Въпреки че Турция има за цел да развива конструктивни и равноправни отношения с европейските държави, западните страни продължават да алиенират Турция. Регионалните инициативи на Анкара за разрешаване на различни регионални кризи като тези в Сирия, Либия, Сомалия и Катар доведоха до безпокойство в повечето западни столици.

Западните сили като САЩ, Франция и Германия продължават да подкрепят всяка страна или политически актьор, който се изправя срещу Турция. Те подкрепят Армения срещу Турция (и Азербайджан) в Кавказ, за да предотвратят либерализацията на азербайджанските територии и нарастващата роля на Турция в региона. По същия начин бяха подкрепени Гърция, Египет и Израел в Източното Средиземноморие, за да бъде поставена Турция в регионална изолация.

Вместо да се установят рационални отношения с Анкара във време, когато светът е в преход и много регионални кризи заплашват да се глобализират, антагонистичната и отчуждаваща политика към Турция не е нищо друго освен идеологическа слепота.

Въпреки че политиките на Запада за дистанциране и конфронтация ще продължат да вредят на Турция, Западът рискува да загуби повече. Очевидно е нерационално и контрапродуктивно западните страни да се изправят срещу Турция на всички фронтове, тъй като така излагат на риск собствените си стратегически приоритети.