Приключиха църковните и световни чествания на т.нар. „Сурдулишки мъченици“, които тази година бяха съчетани с отбелязването на „100 години от освещаването на паметната костница в Сурдулица“. Честванията се проведоха след дълги подготовки и предварително изготвена програма, която продължи шест дена – от 24 до 29 май.

Какво ли не видяхме – откриване на изложба на Историческия архив във Враня, награждаване на победителите в ученическия конкурс за есе и рисунка на тема Сурдулишки мъченици, документална емисия на РТВ Враня „Свети Сурдулишки мъченици“, прожекция на филм „Крал Петър Първи“, представяне на монография „Стогодишнина от Паметна-костница Св. Сурдулишки мъченици“, прожекция на филм „Чуйте сърби“ от Арчибалд Райс, празнично бдение в черквата „Св. Георги“ в Сурдулица, тържествена академична сесия, Света архиерейска литургия и литийно шествие до Дубока долина, около която вече се разчиства терен за строеж на черква на „Светите сурдулишки мъченици“, пише в коментар за БГНЕС Иван Николов.

Честванията се проведоха под патронажа на президента Александър Вучич, в присъствието на високи държавни, полицейски и военни представители, представители на училищата, университетите, местната и църковната власт, включително и с активното участие на патриарха на Сръбската православна църква Порфирий. Всичките събития бяха сериозно, даже масово посетени и широко медийно отразени.

В изказванията на официалните лица се повтаряше едно и също клише за „българските окупатори“, „престъпници“ и „главорези“, които по време на Първата световна война с всички средства искали да българизират сръбското население в Поморавието като затваряли сръбските училища, изгаряли сръбски книги, избили стотици сръбски свещеници, избили 30 000 невинни сръбски граждани, опожарили 50 000 домове по сръбските села в „единственото в Европа Топлишко въстание по време на Първата световна война“, интернирали десетки хиляди в България, изнасилили и продали 8 000 сръбски момичета на турски хареми и пр. и пр.

С други думи, прави се всичко възможно информационно-пропагандните и психологически внушения от Първата световна война да се утвърдят като безспорна историческа истина, да се материализират под формата на паметници и да се вмъкнат в официалната история и учебните програми.

Естествено, напук на това сатанизиране на българите, сърбите се героизират, идеализират и представят като невинни жертви на коварните съседи и Великите сили. Всичкото това бе вкарано в историческата наука, културата, литературата, театъра, военната доктрина, класните стаи и черковните проповеди и обреди. Цели поколения млади сърби вече израснаха с уверението, че българите са коварни сръбски съседи, страшни убийци и човекоядци.

Младите българи в Сърбия се покриват, някои си придават –ич окончание на фамилията или омерзени и погнусени от този див национализъм, отказват да повярват на всичко това и си търсят по-спокойни места за живот в България или на Запад. Резултатите от това се виждат в официалната статистика – от преброяване до преброяване българите стават все по-малко.

Какви са целите на цялата тази антибългарска истерия, която особено се засили през последните десетина години, въпреки нейната очевидна несъстоятелност?

По времето на Титова Югославия никой не бяхме чували за никакви „Сурдулишки мъченици“. Те се появиха с поставянето на една паметна плоча на СТУ „Никола Тесла“ в Сурдулица от страна на военните ветерани от Втората световна война и идването на „Босненското лоби“ в Сръбската православна църква в тази част на региона. Владиката на Вранянска епархия Пахомий, със световно име Томислав Гачич, дойде от Босна, като впоследствие доведе още свои сънародници, които по бърза процедура бяха наметнати със свещенически одежди и пуснати в българските черкви. След известна подготовка, която се премълча от българска страна, „Сурдулишките мъченици“ набързо бяха канонизирани от Сръбската православна църква, набързо беше изписана и тяхната икона и поднесена на вярващите да я целуват и да се молят пред нея. Най-гнусното е, че тази икона бе поднесена и на българите в Босилеград в църквата „Св. Богородица“. Една информационна-пропагандна измислица от Първата световна война бе превърната в църковна догма, на която безусловно се вярва и не подлежи на обсъждане!

Ако при това вземем предвид ролята на Сръбската православна църква за подготовката на войната срещу мюсюлманите в Босна, реабилитацията на четническите военнопрестъпници срещу цивилно население в Босна и Сърбия по време на Втората световна война, възстановяването на старата сръбска идеология върху Начертанието на Гарашанин и вековната геополитическа война за Балканите, страховете на българите в Сърбия стават все по-основателни. Впрочем, съдбата на българите в Западните покрайнини е предрешена на базата на точно такива сръбски фалшификации, поднесени на Парижката мирна конференция. За това пише и Лойд Джордж в мемоарите си, но след разпадането на Югославия и благодарение на дигитализацията на историческите източници, много от тия фалшификации излязоха наяве. Сръбските държавници са наясно, че след разпадането и на последното югославско формирование Сърбия и Черна гора, Западните покрайнини са със спорен статут и подгряването на фалшификациите, като безспорна историческа истина, открива страховете им да не би България да си ги поиска обратно. Дето казва народната поговорка „Страх лозе брани“. Колкото и нереално да изглежда този страх, тия популистки изказвания във вътрешен план консолидират общественото мнение около националистическата политика, особено в предизборни ситуации. Вкопчени в борбата за власт, сръбските управляващи и опозиция не си дават сметка, че това яростно насаждане на омраза срещу България и българите е вредно и опасно не само за българите в Западните покрайнини, но и за самата Сърбия.

Изнасяйки напред измисления, огледален проблем със „Сурдулишките мъченици“, сегашните сръбските държавници закриват другия, реален и безспорен проблем свързан с отговорността им за „Сребренишките мъченици“. Проблем, който и след три десетилетия ги застига и през който в значителна степен се пречупва не само съдбата на Сърбия и Република Сръбска, но и съдбата на Балканите.

Мълчаливото и презрително българско пренебрежение към все по-нахалните сръбски провокации вероятно разчита, че истината е на наша страна и рано или късно лъжите и фалшификациите ще се сринат сами по себе си. Това едва ли е най-добрата тактика. Все пак, българската историческа наука трябваше категорично да се противопостави на сръбските опити за подменяне на историята от Първата и Втората световна война в Поморавието и Западните покрайнини, докато нейното умишлено изкривяване напълно не изкриви начина на мислене на подрастващите поколения и не почне да дава своите отровни плодове.

Трябваше нещо да сме научили от опита с Македония.

--------------

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”.