Когато Евгени Чубарин казва на майка си, че се присъединява към руската армия, за да се бие срещу Украйна, тя плаче и го моли да не заминава. Но радостта му си пролича. На 15 май той вече имал АК-47 и бил на път. 24-годишният работник в каменна фабрика е убит на следващия ден.

Истории като неговата са табу в Русия, където съкрушителната скръб на много семейства е погребана под триумфалната бомбастичност на държавните медии. Войната се представя като екзистенциална борба за оцеляване, както срещу "нацистите", така и срещу НАТО, а фактическото информационно затъмнение за кървавите жертви подчертава тревогата на Кремъл за трайността на произвежданата от него подкрепа.

И все пак някои истории се промъкват. Владимир Крот е 59-годишен пилот със съветско образование, пенсиониран ветеран от войната в Афганистан, който моли да служи в Украйна. Продължил да пита въпреки многократните откази и през юни, когато жертвите се увеличили, най-накрая му казали "да". Крот загива само няколко дни по-късно, когато самолетът му Су-25 пада по време на тренировъчен полет в Южна Русия. Той оставя съпруга и 8-годишна дъщеря.

Броят на загиналите във войната е държавна тайна. Поставянето на въпроси за инвазията или критикуването на военните е престъпление. Независими журналисти, които разговарят с опечалени роднини или отразяват погребения, са арестувани и им е казано, че показването на такива "сълзи и страдания" е вредно за обществения морал. Властите са наредили да бъдат закрити някои онлайн страници за възпоменания.

Приоритет на Кремъл е да попречи на гневните гласове на скърбящите семейства и антивоенните активисти да се обединят и да наберат сила. Информацията за загиналите във войната може да възпре все по-належащите усилия на Русия за набиране на военнослужещи, като издирва затворници с военен опит и предлага високоплатени договори за изпращане на военни части.

Агенти на вътрешната сигурност посетиха Дмитрий Шкребец това лято, след като той обвини руските власти, че лъжат за това

колко моряци са загинали при потапянето на черноморския флагман "Москва"

от украински ракети на 13 април. Синът му Егор, един от новобранците на борда, е обявен за "изчезнал". Агентите обвиняват Шкребец, че е отправял бомбени заплахи и конфискуват лаптопа му, както той подробно описва във ВКонтакте, руската версия на Facebook. Във вторник, 111 дни след смъртта на Егор, военните най-накрая издават смъртен акт на баща му.

"Никога няма да е по-лесно", пише Шкребец в публикация. "Никога няма да има истинска радост. Никога повече няма да бъдем същите. Станахме различни, станахме по-нещастни, но и по-силни, по-издръжливи. Вече не се страхуваме дори от тези, от които трябва да се страхуваме".

Независимият анализатор Бобо Ло от австралийския мозъчен тръст Lowy Institute обаче смята, че Кремъл до голяма степен е овладял риска от размирици заради големия брой жертви. Тъй като повечето хора са толкова предпазливи в изразяването на несъгласие, измерването на реалното ниво на подкрепа за войната е трудно. Социологическата компания VCIOM, която е близка до държавните власти, съобщи през юни, че 72% от руснаците подкрепят бойните действия.

От политическа гледна точка руският президент Владимир Путин "успя да защити това", казва Ло, бивш заместник-ръководител на мисията в австралийското посолство в Москва. "Отчасти чрез контролиране на информационния разказ, но също така и защото сега това се разглежда като война срещу Запада".

Тъй като много семейства се страхуват да говорят и няма достоверно преброяване на жертвите, независимите медии и правозащитните групи водят свои собствени сметки. Техните данни, основани само на потвърдени съобщения за смърт от открити източници, са скромни.

Независимата руска медия "Медиазона" и руската новинарска служба на Би Би Си преброиха 5185 загинали във войната към 29 юли, като най-големи са загубите в отдалечени и бедни райони като южната област Дагестан и сибирската област Бурятия. Богатите градове Москва и Санкт Петербург почти не са били засегнати, заключават двете медии. Москва с 12,5 млн. жители е загубила само 11 военнослужещи, а Санкт Петербург - 35.

За разлика от тях ЦРУ и британското разузнаване MI6 изчисляват, че от нахлуването на страната им в Украйна в края на февруари досега са загинали най-малко 15 000 руснаци - загуби, равни на продължилата десетилетие съветска война в Афганистан. И това е "вероятно консервативна оценка", заяви ръководителят на MI6 Ричард Мур на Аспенския форум по сигурността миналия месец.

Смъртта на Чубарин е зловещо отражение на отчаянието на руските военни. Бивш новобранец от Карелския регион, той подписал тримесечен договор и бил твърде развълнуван, за да попита колко ще му платят. Майка му, Нина Чубарина, смята, че той е искал да се докаже като мъж. Тя се чуди дали не се опитва да си върне бившата съпруга.

"Знаеше, че това е опасно", казва тя в едно скорошно интервю. Той заминава на 11 май, като след пристигането си в Белгород в Южна Русия изпраща весели съобщения и видеоклипове. През четирите си дни там е получил малко обучение, след което набързо се е обадил вкъщи. Бил е получил картечница и се е отправил към войната.

"Това беше всичко. Това беше последният път, когато говорихме", казва тя. Военните й съобщават, че е бил намерен мъртъв близо до Мариупол на 16 май. "Той беше много смел човек, не се страхуваше от нищо. Беше толкова весел, открит и добър".

Чубарина, работничка в млечна ферма, не поставя под въпрос войната. Тя само препрочита стихотворението, което синът ѝ изпраща, докато е наборник през 2017 г., за това, че е пораснал и я е оставил: "Прости ми за цялата болка, която падна върху уморените ти рамене. Моля те, приеми моя войнишки поклон. Той е от дъното на сърцето ми."

Сергей Дъстин от Балтийск отказва да мълчи. Дъщеря му Александра се омъжва за морски пехотинец на име Максим и на 19 години става вдовица. Той излива гнева си във Фейсбук, като казва, че руснаците трябва да попитат защо умират синовете им.

Той описва войната като

"клане, започнато от луди старци, които си мислят, че са велики геополитици

и суперстратези, неспособни всъщност на нищо друго освен на разрушение, заплахи срещу света, надуване на бузи и безкрайни лъжи".

В някои отзиви той беше наречен предател. Зет му беше заминал през зимата на "тренировъчни учения" и се беше озовал в Украйна. Един стар приятел от Украйна се сражаваше на другата страна. Дъстин се надяваше, че никой от двамата няма да умре.

Той отказваше да чуе каквито и да било подробности за това как е загинал младият мъж, а дъщеря му се затвори в себе си от мъка. "За нея е много трудно да разбере и да признае, че съпругът ѝ е участвал в операция, която, меко казано, далеч не е била приятна", казва той. "Цялата тази история просто носи скръб и трагедия за всички".

Не са много скърбящите семейства, които публично поставят под въпрос военните усилия. Мълчанието служи за минимизиране на общественото разбиране за нейното въздействие на домашния фронт. Неотдавнашно проучване на независимия новинарски сайт "Люди Байкала" в град Улан-Уде в Източен Сибир установи, че малко жители знаят, че са загинали над 250 души от региона - брой, който сайтът е изчислил, използвайки открити източници.

Все пак се появиха пукнатини. В Бурятия група съпруги на руски войници заснеха видеоклип през юни, за да поискат от военните да върнат мъжете им у дома. Според Александра Гармажапова, основателка на фондация "Свободна Бурятия", стотици войници от региона са се свързали с група активисти там, за да получат информация как да прекратят договорите си. Жертвите на местната мемориална страница във ВКонтакте се увеличават ежедневно.

В понеделник беше потвърдена смъртта на местните баскетболисти Дмитрий Лагунов и Николай Багров. На страницата се отзова жена на име Раиса Дугарова. "Защо Бурятия трябва да погребва синовете си всеки ден?", попита тя. "Защо правим това?"

На следващия ден имало още един запис - за смъртта на Золто Чимитов, ефрейтор на около 30 години, роден в селцето Цакир. Той става шампион по бокс, а по-късно се обучава за лесовъд. Имал е три деца.

"О, боже, моля те, спри тази война. Колко наши момчета могат да умрат?" - пише жена на име Евгения Яковлева. "Душата ми е разкъсана от болка. Не знам как да приема това, да оцелея и да живея с него". /БГНЕС, “The Washington Post”