Иван Николов*, БГНЕС

Изминаха две години откакто директорът на „Босил-метал“ Миодраг Вукайлович нападна с камъни екип на БНТ и местни еко-активисти в село Караманица край Босилеград. Въпреки видеокадрите, на които всичко е заснето и се вижда от ясно по-ясно, сръбската прокуратура и Вукайлович вече втора година се опитват да прехвърлят вината върху екипа на БНТ и екоактивистът м-р Бранко Митов. Което е чудовищно, но това не отменя съдебните призовки и процедурните схватки срещу журналистите на БНТ и екоактивистите.

Междувременно, екопротестите срещу добива на литий в долината на река Ядар и замърсяването на най-големите речни и подземни водоизточници в Сърбия обхванаха цялата страна и през август стигнаха под прозорците на правителството. Стана ясно, че не става дума само за находището на литий в долината на Ядар, а за още 26 находища в цяла Сърбия, включително в Босилеград и Цариброд.

Протестите имат потенциал да прераснат в силни антиправителствени протести каквито не е имало от свалянето на Милошевич до сега. Засега правителството, органите на реда и правосъдните органи стоят срещу протестиращите и защитават интересите на управляващите и на международните рудодобивни компании.

Много е странно е, че точно в тоя момент германският канцлер Олаф Шолц и френският президент Еманюел Макрон кацнаха в Белград и подписаха куп споразумения с Вучич за използването на стратегически суровини, с които се дава юридическа рамка за снабдяване на Европейския съюз и основно на Германия със сръбски литий. Въпреки че в самата Германия има най-много литий в Европа, тя все още не се решава да копае на своя територия.

Повечето политици в Европа гледат на споразуменията между Вучич и Шолц, и Вучич и Макрон като на знак, че Сърбия се обръща към Европейския съюз и интегрирането й в европейските икономически процеси!? Дали действително е така или просто така им се иска да бъде, скоро ще се разбере. Засега споразуменията предизвикаха силна протестна антиевропейска вълна в Сърбия, а това не беше правилно прочетено нито в Париж, нито в Берлин. Там трудно вникват в мисленето на Вучич. Неговите действия и послания никога не са били разумни и еднозначни. Той не е много точен при изпълняването на подписаните международни споразумения и все се ослушва какъв е техният отглас на вътрешно политически план. Споразуменията за стратегическите суровини, които Вучич нарече „квантов скок“ за Сърбия, бяха изцяло отречени от сръбските учени. Според тях, те превръщат страната в колониален придатък за експлоатация на евтини суровини за германската индустрия за производство на литиеви батерии и застрашават Сърбия с непоправими екологични последствия.

Споровете дали рудодобивът или модерното земеделие е по-опасно за околната среда, не е от вчера, но на практика със скандалите срещу добива на литий, бе нанесен удар срещу крехките проевропейски сили в Сърбия, които се почувстваха предадени. Как да защитават европейските ценности, когато европейските представители правят сделки с един отявлен балкански диктатор? Протестите срещу добива на литий постепенно прерастват в протести срещу самата Европа и разширяват пространството за руско-китайските интереси на Балканите. Не е ли точно това целта на Вучич?

Споразуменията с Шолц и Макрон, освен че обслужват френско-германските икономически интереси, на практика укрепват тоталитарното управление на Вучич за сметка на демократизацията на страната. Все пак, очакванията на проевропейските сили в Сърбия бяха, че европейските принципи и ценности имат предимство, независимо от временните икономически и политически интереси. Особено когато управляващите в Белград правят списъци на НПО-та, които се били финансирали от чужбина, списъци на т.нар. „еко-терористи“, които „излишно повишавали напрежението в обществото“ и арестуват мирно протестиращи граждани. Правенето на подобни списъци не е характерно за европейските, а по-скоро за тоталитарните и профашистки държави и Брюксел не бива да си затваря очите за това.

Освен това, чисто екологичните измерения на проблема стават все по-заплашителни. Докато по сръбските градове продължават гонките срещу протестиращите, горещините това лято ни припомниха предупрежденията, които климатологията все по-често отправя към човечеството: температурите се повишават, а валежите намаляват; нивото на подземните резервоари на питейна вода се спуска все по-дълбоко; понижава се равнището на реките и езерата; зачестяват проблемите с недостиг на вода за основни нужди в населените места и се увеличават съответните заразни болести; намаляват приносите в земеделието и свързаните с него други стопански отрасли.

Тия обективни природни дадености в планетарен мащаб, не работят за лекомислените предизборни обещания за ускорено стопанско и социално-икономическо развитие пропуснато по време на десетгодишната гражданска война и международните санкции на ООН.

След края на последната военна авантюра за създаване на Велика Сърбия, вместо да преосмисли националната си доктрина и да потърси своите шансове за развитие заедно със съседите и интеграцията в Европейския съюз, Сърбия тръгна напряко – привличане на инвестиции от арабските страни, Китай и Русия, без да държи сметка за опасностите от все още непроверените технологии в областта на рудодобива, производството на литий и отлагане на опасните отпадъци, застрашаващи реките и подземните резервоари за питейна вода и то не само на нейна територия. Природата не се съобразява с държавните граници.

Екологичните организации, екоактивистите и НПО-та навреме и на цената на личната си сигурност предупреждавахме за опасностите от мини-вецовете и съмнителния рудодобив в мините в селата Караманица и Мусул, а напоследък и за провеждането на сондажни проучвания за цветни метали на 90% от територията на община Босилеград. Никак не е приятно и безопасно да се изправиш срещу интересите и неограничените финансови ресурси на рудодобивните компании в една корумпирана държава.

Добре е, че поне засега, българското Министерство за околната и среда и водите, не даде положителна оценка за допустимост на инвестиционното предложение за разработване на две рудни находища в района на село Караманица до сръбско-българската граница.

Преди това, на редовното заседание на Бюрото на Бернската конвенция в рамките на Съвета на Европа през март, бяха изпратени препоръки на сръбското правителство във връзка с жалбите срещу мината за олово, цинк и бакър в Босилеград и предложенията за откриване на рудник за злато в Хомолските планини в Сърбия.

Днес, когато цяла Сърбия протестира срещу добива на литий в долината на река Ядар и замърсяването на най-големите речни и подземни водоизточници в Сърбия, ни остава утехата, че сме били откъм правилната страна на историята. Но това едва ли ще спре призовките за изслушване в прокуратурата и едва ли ще ни донесе мирен и спокоен сън. І БГНЕС

*Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”.