Яел Дебел, Нойе Цюрихер Цайтунг

Майката на Клара преживявала постоянно нервни кризи на сън. С пяна на уста, жената крещяла и скимтяла. По това време Клара е на 12 и лежи в леглото до майка си. „Разтърсвах я, но тя не идваше на себе си, очите й бяха подбелени и се налагаше да я стискам толкова здраво, че й оставях синини по ръцете“, си спомня Клара.
Понякога майка й брояла на сън: „88, 89... до 100. Питах я какво брои и тогава за първи път ми призна, че брои изнасилванията в лагера.“ Спряла да брои когато станали сто.
Почти милион германки стават жертва на изнасилване от страна на съюзнически войници - американци, британци, французи и руснаци – след края на Втората световна война. И вероятно на също толкова деца се е налагало да живеят с травматизираните си майки. Хиляди са били плод на изнасилване. Самият факт на съществуването им, напомня на майките им ежедневно травматичното изживяване. „Родени са с наследствена вина“, казва Мириам Гебхардт - германски историк, интервюирала Клара и още десетки други деца на изнасилени майки. Новата й книга е озаглавена «Ние, децата на насилието» (Deutsche Verlags-Anstalt, 2019).

През 2015 г. Гебхардт привлича вниманието с труда си за изнасилените жени, наречен „Когато войниците дойдоха“. След публикуването му, авторката получава толкова писма от деца на изнасилени жени, че се заема с писането на книга за следващото поколение. Това улучва германското общество в много болно място – някои гласове все още се надигат, твърдейки, че със споделянето на историите на германските жертви на войната, се омаловажават престъпленията на холокоста. Истории като тези на Клара и майка й Дора.

Засегнати са жени от всички слоеве на обществото

Дора е отвлечена от руснаците и отведена насила в принудителен трудов лагер в Урал през 1945 г. Тъй наречено «извличане» на работна ръка. Отвлечените са един вид живи репарации на Германия за обезкървения по време на войната Съветски съюз. В Гулаг Дора е държана в плевня и е изнасилвана почти всяка нощ, докато насилието я разрушава до такава степен психически и физически, че я връщат в Германия през 1948 г.

Клара е дете на насилието. Дъщеря на изнасилена майка. Не е зачената при изнасилване, а месеци след това, но е била принудена от дете да се грижи за душевно и физически осакатена майка. Без помощ от когото и да било. Съпругът на Дора я напуска.

По думите на Гебхардт, ха сексуално насилие са подложени жени от всички слоеве на обществото - млади момичета, възрастни жени и мъже. „Случвало се е посред бял ден, при нощни обиски, в полето, по изби и навеси. И в специално за тази цел обзаведени помещения“. Деянията са често от групов характер, войниците са се редували на стража. Изнасилени са около 860 000 жени, според Гебхард. Тя изчита хиляди клетвени декларации на изнасилени жени, които искат да абортират, медицински експертизи, молби за държавна издръжка на деца, заченати при изнасилване, полицейски досиета и свидетелства на свещеници за навлизането на чужди войски.

„Сексуално травмирана страна“

Германия е в руини, без действаща полиция, без съдебна система, лишена напълно от солидарност. Не съществува нищичко, което да предпазва жените от военното престъпление, наречено изнасилване. Женитe са плячка. И на жертвите се внушава, че сами са си виновни – на изнасилените нерядко се лепва прозвище „руска курва“ или „американско маце“.

„Сексуалното насилие засилва чувството за принадлежност на войниците и разрушава солидарността на вражеската общност“, казва Гебхардт. Германското общество само презира собствените си жертви и ги изолира. Жените, поискали аборт след изнасилване, са задължени да предоставят доказателства, да назоват свидетели, подложени са постоянно на съмнение. „Тая е с леко поведение“ е най-честият коментар.

С подобно отношение се сблъсква Марта Хилерс когато през 1954 г публикува историята на собственото си изнасилване под заглавието „Една жена в Берлин“. Под псевдонима Anonyma, берлинчанката описва сцените на брутално насилие с груб, шокиращ с откритостта си изказ и жъне за това в Германия интензивно-враждебни реакции–петняла честта на германската жена.

„След Втората световна война Германия е сексуално травмирана страна“, казва семейният терапевт от Фрайбург, Йохен Лойхт, който вече 25 години се занимава с тази тематика. „В германските всекидневни не се говори за изнасилванията“ От срам, от чувство за вина, за да бъде забравено, от незнание за травматичните последствия. Едва през 90-те години на 20-ти век се появява филмът на режисьорката-феминистка Хелке Зандер и извиква спомена за масовите изнасилвания в германското колективно съзнание. Сега, 75 години след края на войната, поколенческите последствия от сексуалните посегателства, започват да изплуват на повърхността.

Разрушеното изначално доверие

Йохен Лойхт организира специализирани конференции за терапевти, намерението му е да насочи вниманието към последствията за децата и внуците на жертвите, които те усещат и днес. „Изнасилването разрушава вътрешния интегритет“, казва Лойхт. „То разтрошава инстинктивната защита на човека, много от жертвите попадат на по-късен етап в насилствени или злоупотрбяващи ги връзки“. Посегателствата разрушават изначалното доверие в човешките отношения, близостта е почти невъзможна. От това страдат децата на жертвите, една от които е Елеоноре.

Майка й Моника е изнасилена малко след края на войната от френски войник. Девет месеца по-късно се ражда Елеоноре. Майката не искала да има нищо общо с детето си, не била в състояние да изпитва обич към него. „Винаги съм чакала майка ми да ми каже: Дете, обичам те. Бях като ваденка, винаги залепена за нея“, разказва Елеоноре. „Но тя се беше отрекла от мен и така до края си“.

Малко преди смъртта си, майка й дори я лишава от наследство. „Част от душата ми беше изначално отнета, преди изобщо да се появя на бял свят“, казва Елеоноре, която вече като зряла жена залита от една нездрава връзка към друга: алкохолици и насилници, столкъри и егоисти си идват и отиват от живота й. Тя с усилие понася човешки допир.
„Преодоляването на травма в семейството отнема от три до четири поколения“, казва семейният терапевт Йохен Лойхт. Често дори внуците възпроизвеждат същите модели на поведение, макар да не познават изходната ситуация. „Връзките и моделите на поведение, които преживяваме в първите си пет години, остават у нас изключително траен отпечатък“.

Отказаната обич продължава битието си

За Клара, момиченцето, което само се грижило за тежко травмираната си майка, няма помощ. „Ако ме оставиш сама, ще се самоубия“, заплашвала майка й. Общността в селото изолира Клара, на съученичките й е забранено да играят с нея, защото няма баща. Роднините й не искат да имат с нея нищо общо, а психиатричните учреждения са в отчайващо състояние след националсоциализма – за персонала обучен по това време, евтаназията и насилствената стерилизация sа обичайна практика по „лудниците“. „Докато германската психиатрия достигне стандартите на останалия Западен свят, изминават близо 20 години“, казва Гебхардт.

Клара гладувала постоянно. Изкопавала картофи от полето и крадяла рано зреещи ябълки. Хранела се толкова рядко, че тялото й отказвало да се изхожда. На седем години вече била развила зависимост от слабителни. Тялото й отказвало да пусне каквото и да било, искало „да задържи всичко, което било погълнало“. Когато Клара била на 17, майка й починала от отравяне на кръвта. Клара започнала психoтерапия и лекуване на зависимостта от слабителните. Но отказала да има собствени деца. Подложила се на стерилизация.

Чувствала се използвана от майка си. Едва по време на терапията осъзнала, какво „бедно малко създание е била“. Днес разбирала майка си. „За мен тя е една нещастна, болна жена, но не съм в състояние да погледна на нея като на своя майка“.

„Почти всички интервюта са проведени през сълзи“, разказва Гебхардт. Било изключително впечатляващо, колко интензивно  емоционално изнасилванията били живи са децата на жертвите и колко дълбоки са нанесените от тях рани. Често се налагало да разговорите да бъдат прекъснати за разходка, защото интервюираните не били в състояние да говорят повече.

Травмите на следвоенното време живеят и днес. Белезите се унаследяват, отказаната обич продължава своето битие и у децата и внуците на жертвите, десетилетия след края на войната.

Превод: Мила Вангелова