Република Северна Македония е страна на дати, които би трябвало да означават някаква нейна „държавотворност“ и страна на договори, които никой не иска да зачита. Ние, македонците, не можем да отговорим на елементарния въпрос, коя е датата на нашата държавност, дали е 24 май, Денят на светите братя Кирил и Методий, дали е 2 август, денят на Илинденското въстание или денят на Заседанието на АСНОМ 1944 г. в манастира „Св. Прохор Пчински ”, дали е 11 октомври, денят на въстанието срещу фашизма, дали е Денят на референдума за независимост на 8 септември 1992 г. или пък 23 октомври, денят на формирането на легендарната ТМОРО.

В съзнанието на обикновения човек това са привилегировани неработни дни, в които всяка партия се хвали със своите успехи, а най-често лъже за нещо, което въобще не е постигнала. Всички тези дни са добра възможност да се плюе и обижда „българския фашистки окупатор“, възможност, която всяка партия, независимо дали е лява или дясна, използва, за да покаже своя патриотизъм, често обикновен, гол антибългаризъм, маскиран под фразата, че „ние почитаме обикновения български човек и целия български народ, но държавната политика..." Е, тук няма рамки, обидите могат да продължават безкрайно и на всички нива, пише в анализ за БГНЕС македонският журналист и публицист Владо Перев.

Трябва да се отбележи, че от посочените дати три принадлежат към българския етнос в Македония и на България като цяло, като са Денят на светите братя Кирил и Методий, Илинден 1903 г. и денят на създаването на ТМОРО, а другите две, като въстанието срещу фашизма на 11 октомври 1941 г. и Илинден 1944 г., принадлежат на сръбско-югославската и коминтерновската македонска общност. Остава само денят на Референдума за независимост, с „опашката“, която той влачи в основата си, за „правото на свободно обединение с другите югославски народи“. Толкова за славните ни македонски дати.

В допълнение към изброените дати, Македония е страна на три договора: Охридският рамков договор от 13 август 2001 г., Договорът за приятелство и добросъседство с България от 1 август 2017 г. и Преспанският договор от 17 юни 2018 г.

На 13 август тази година ще има голямо тържество по случай 20-годишнината от Охридския рамков договор, който мнозина наричат мирен, тъй като сложи край на въоръжения конфликт между албанската и македонската общност през 2001 г. Албанската общност в Македония чества този договор като ден на победата и силата на албанското оръжие, подкрепяна от международната общност, и основа за по-нататъшно развитие на правата на албанската общност в Македония. Между другото, преговорите се провеждаха във Вила Бояна в Охрид в продължение на почти цял месец, с прекъсвания, които показваха, че в Македония е възможна по-мащабна гражданска война. Договорът беше подписан от всички тогавашни важни фактори в македонската политика: президентът Борис Трайковски, Любчо Георгиевски като председател на ВМРО-ДПМНЕ, Бранко Цървенковски от името на СДСМ, Арбен Джафери и Имер Имери от името на албанските партии, както и международните гаранти Франсоа Леотар и Джеймс Пардю. Трябва да се каже, че договорът е написан и подписан само във версия на английски език. В дълбоката сянка на събитията са оръжията на Освободителната народна армия на албанците (ОНА) и техният лидер Али Ахмети, които все пак не са поканени и не присъстват на подписването на договора. По своята същност Охридският договор в основата си съдържа вижданията на САЩ относно необходимите реформи в Македония, изразени в периода от 1994 до 1996 г., които се отнасят до човешките права и правата на етническите албанци, но в Македония никой не обърна внимание на това – сметна го за безсмислено. Все пак, Договорът не съдържа първоначалните искания на ОНА за отцепване на албанските области от Македония.

С този договор се преразглежда Закона за местното самоуправление и дава на местните власти огромни правомощия, въвежда се принципа на недискриминация на личността, въвежда се образование на майчин език на етническите общности, всичко за сметка на държавата и справедливото представителство на етническите общности при избора на органите на съдебната власт и Конституционния съд на държавата.

Двете най-важни ползи за етническите общности в Република (днес) Северна Македония: 1. Държавно финансиране за висше образование на езиците, на които говори най-малко 20% от населението в Македония. В цяла Македония и в международните й отношения официалният език е македонският език. Всеки друг език, на който говори най-малко 20% от населението, също е официален. 2. Що се отнася до символите, Охридският договор предвижда непосредствено до символа на Македония, местните власти да могат да поставят отпред на местните обществени сгради символи, с които се отбелязва идентичността на мажоритарната общност.

И до днес Охридският рамков договор е генератор на неразбирателства между македонската и албанската общности в страната. Неразбирателствата са относно думата „рамков“, по-точно относно размера на рамката и размера на правата, които се изискват в тази рамка. От албанска страна идват все по-нови и по-нови искания, а македонската страна се опитва да ги минимизира и маргинализира. Все пак Договорът се прилага в най-обширната му форма по отношение на езика и правата на символите. Днес албанският език е равноправен на македонския на всички нива, като държавен език, а Северна Македония по същество се е превърнала в двуезична държава. Заради това и другите народи, споменати в конституцията на Македония, имат същите национални и езикови права като албанския и македонския. Заради това и се чуват призивите на някои македонски интелектуалци и партии, че мултиетничността на държавата е, де факто, двуетничност, което по-нататък ще доведе до федерализация и разпад, разделение на държавата.

Най-голямата ирония на всичко това е, че думите „албанци“, „албанско“ и други подобни не се споменават никъде в Охридския договор. Навсякъде фигурира терминът "етнически общности", а фамозната бройка от 20% от една етническа общност, която трябва да упражнява правата си, отдавна е надхвърлена, релативизирана и подложена на "оценка на удобността на момента". Да не говорим за символите, из половината страна се веят албански знамена, без нито едно държавно македонско.

Македонската неотстъпчивост в предоставянето на човешки права на отделни лица и етнически общности от една страна, и силата на албанското оръжие и тяхната решимост за решителна борба, доведоха до Охридския рамков (или мирен) договор. Тук е и подкрепата на албанците, дадена от цялата световна демократична общност. Тази подкрепа не липсваше и на Гърция в борбата й за името на Македония, де факто борба за древногръцкото наследство.

Обективно казано, Договорът стартира процесите на истинската децентрализация на Македония и заедно с това посочи необходимостта от зачитане на правата на човека в страната, като необходим елемент за приобщаване към ценностите на Европейската общност. Това е само началото, инициацията, останалото зависи от нас!

Българската общност в Северна Македония трябва да научи уроците от този договор и да се бори за „рамките“ на своите права в своята Македония, безусловно подкрепена от политиката на София. Отговорност на София е също така да оформи визията на международната общност за правата на българите в Македония и да осигури тяхната подкрепа, както направи Тирана, тихо скрита зад своите дипломатически мисии по света, най-вече във Вашингтон, Ню Йорк, Берлин и Брюксел.

Затова трябва да преодолеем представата за Охридския договор като някакъв македонско-албански договор, а той трябва да бъде приет като общоетнически договор на гражданите на Северна Македония в упражняването на техните права. Българската общност в Македония трябва да извлече поуки от този договор в профилирането на правата си и систематизирането на собствените си искания пред македонския народ. Разбира се, позициите и решителността на София, остават императив в реализирането на правата на македонските българи! Само в този случай "рамките" на обидите на някои личности и медии от Македония към цялото българско общество ще намалеят, ще се стеснят, само по този начин ще се постигне истинско разбирателство между двата народа и държави. Това ще бъде нашата привилегия от Договора, в който не се споменава нито една нация поименно!