Ако има някакъв урок, който може да се извлече от плачевното отсъствие на дебат за пенсиите, то това е изключителната неподготвеност на Франция и в по-широк план на Европа да се справи с дългосрочните предизвикателства. Дотолкова, доколкото президентът на републиката, който има още четири дълги години пред себе си, предлага програма само за три месеца.

За разлика от други страни, във Франция няма сериозен размисъл за това каква би могла да стане страната през 2030 г., след 7 години, т.е. утре сутринта, а още по-малко за това каква би могла да избере да стане през 2040 или 2050 г.

Под етикета „Франция 2030“ се крие само един инвестиционен план, макар и значителен (54 милиарда евро), целящ да осигури автономия на страната в няколко ключови сектора и да повиши нивото на висшето образование в същите тези сектори, но не и да помисли за другите измерения на страната през 2030 г., а още по-малко през 2040 или 2050 г.

Затова позволяваме да се разпространяват фантазии, рядко иронични, за това, което ни очаква, и придаваме по-голяма тежест на песимистичните и упадъчни прогнози, отколкото на възможните решения.

Всъщност над страната са надвиснали много заплахи, още повече че днес тя е една от най-богатите, най-сигурните и най-малко неравнопоставени страни в света, с особено умерен климат, и много хора с право могат да имат чувството, че нещата вървят толкова добре, че могат само да се влошават.

Липсата на сериозни, реалистични, демократично обсъждани и споделени прогнози, отказът да се търсят причините и задоволяването с козове на отхвърлените оставя много място за груби предсказания и най-крайни популистки предложения. В същото време това създава условия за реализирането на тези крайни прогнози, тъй като поради липсата на сериозно мислене за бъдещето отказваме да действаме, за да го ориентираме навреме към най-доброто, и в крайна сметка в последния момент изпадаме в паника пред проблеми, които сме могли да решим, ако бяхме предприели правилните стъпки много преди това; тогава потъваме в търсене на козове, защото не сме намерили време да потърсим решения, които задължително са сложни за сложните проблеми.

Отказът от предварително планиране е едно от измеренията на смъртния враг на човечеството - отлагането. Ако първите прогнози на IPCC бяха взети предвид преди тридесет години, щяхме да засадим различни растителни видове от тези, които сега обитават нашите полета и гори. Проблем, който е уловен навреме, защото е бил предвиден, се решава много по-лесно, отколкото ако му е било позволено да се разрасне. Именно защото не се захващаме с проблемите навреме, създаваме условия за най-лошото. Именно слепотата на теоретично реформаторските партии е причина за появата на популистките партии.

Една държава, както и една компания, едно семейство или един човек, не може да изгради нищо голямо, вълнуващо, сериозно, консенсусно или съпричастно, ако не мисли за това, в какво може да се превърне в дългосрочен план. За целта е необходимо да се положат усилия за идентифициране на инвариантите, за откриване на това, което е застрашено от изчезване, и на това, което е спешно да се съживи. Някои хора, някои компании мислят за това; някои обществени участници също. Твърде рядко и твърде поверително.

Ако преди няколко години беше проведен подобен анализ в мащаба на цялата страна, щяхме да избегнем това, че днес имаме огромни пропуски в контрола на стратегическите сектори, в снабдяването с жизненоважни ресурси, в безпорядъка в градовете и опустяването на селата, в изкуственото обработване на почвата, в недостатъчното количество възобновяеми енергийни източници, в драматичния недостиг на лекари, медицински сестри, професори и инженери, в контрола на дълговете и в баланса на пенсиите.

Още не е късно. И нищо не би било по-вълнуващо от това да се впуснем в подобни размисли. Сигурно мечтаем, но нека си представим за момент, че всяка община, всеки департамент, всеки регион, всяко министерство, всяка фирма, всяко сдружение, всяко семейство и дори всеки от нас започне мащабен размисъл за това какви бихме могли да станем през 2050 г. или дори, защо не, през следващия век. В края на краищата, тези, които са родени днес, вероятно все още ще бъдат наоколо, когато започне двадесет и вторият век. Крайно време е да се обърнем към бъдещето. /БГНЕС

----------

Жак Атали е френски икономист, финансист и философ. През 1991 г. става основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие. Автор е на романи, есета и монографии, сред тях се откроява книгата „Евреите, светът и парите“, която е преведена и на български език.