„Не са малцина онези, които са имали Голгота в живота – малцина са онези, за които има Възкресение“. Тези думи са произнесени пред така наречения комунистически Народен съд от земеделския водач Димитър Гичев. Оказват се пророчески, през 2000 г. в градинката пред църквата Свети Седмочисленици в София тържествено е открит негов паметник. Така родолюбивото му дело за Родината получава посмъртно своето възкресение.

Големият земеделски водач Димитър Гичев е роден преди 122 г. на днешния ден в село Перущица, Пловдивско. Завършва духовна семинария в София. В редовете на БЗНС е от 1914 г. Участва като войник в Първата световна война и е съден за активна антивоенна дейност, взима участие във Владайското въстание.

След войната Гичев е активист на БЗНС и през 1920-1923 година е окръжен управител на Пловдив, а след Деветоюнския преврат от 1923 г. минава в нелегалност. През 1925 г. е арестуван, осъден и амнистиран. През 1926 година става един от основателите и ръководителите на БЗНС „Врабча 1“, най-влиятелното крило на разпадналия се БЗНС. Участва заедно с Демократическата партия в създаването на Народния блок и е министър в кабинетите (1931 — 1934) на блока. Той е осъден и интерниран в Клисурския манастир след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г.

През следващите години Димитър Гичев е сред инициаторите за образуването на опозиционната Петорка (1936). През Втората световна война е против обвързването с Германия и е сред лидерите на легалната опозиция, но отказва да сътрудничи с комунистите. Заедно с Константин Муравиев съставят последното свободно правителство (2-8 септември 1944), преди Деветосептемврийския преврат. Именно заради министерския пост, който заема в този кабинет е осъден от т.нар. Народен съд на 1 година затвор.

След освобождаването му през есента на 1945 г. преминава към опозиционния БЗНС „Никола Петков“. През есента на 1947 година отново е арестуван, а през април 1948 г. е осъден на доживотен затвор. Цялото му имущество е конфискувано.

В 1956 г. – осмата година от излежаването на доживотната присъда – на Димитър Гичев е предложено да подпише декларация, в която да обяви, че подкрепя комунистическото управление и е готов да сътрудничи с него. Това е след свалянето на Вълко Червенков от власт и моментът е удобен, защото Гичев може да бъде представен като жертва на сталинизма и привличането му на страната на комунистите би разколебало стотиците хиляди земеделци – врагове на режима, голяма част от които измъчвани в лагери и затвори.

Срещу подписа му, на Гичев е обещано да бъде амнистиран и дори да получи политическа позиция в комунистическата държава заедно с всички произтичащи от това привилегии. Гичев разбира, че ако приеме, ще унищожи окончателно идеалите на земеделското движение в България, и отказва.

Освобождават го от затвора чак през 1960 г. Болен и изтощен, земеделският лидер прекарва последните четири години от живота си в бедност и забвение.

Домът на Димитър Гичев в София е бил на ул. „Шипка” № 46 до училище „Априлов”. След демократичните промени през 1989 г. в къщата се настаняват „бизнесмени”, и едноетажната къща става ресторант. Паметната плоча с името на Гичев е снета от фасадата на дома му.

Делото на големия демократ, който не се пречупи от мъченията на комунистите днес е забравено от преливащите в изобилие земеделски съюзи, но и от другите демократични партии, които заради постове и власт забравиха паметта на жертвите.