Светослав Пинтев

Кандидатът за президент о.р. ген. Румен Радев се поклони по случай 9 септември, обявен от комунистическата върхушка за революция срещу монархо-фашизма, а то си е било чиста проба военен преврат, подпомогнат от нахлуването на чужда армия. Знаково е, че имаме такъв кандидат президент. Нов преврат ли ни готвят? Нищо чудно.

Кандидатът за президент о.р. ген. Румен Радев се поклони на паметника на Съветската армия, без да има представа с кого е воювала тя. Не преувеличавам.

Кандидатът за президент о.р. ген. Румен Радев наскоро обяви, че би отишъл на Парада на победата над фашизма на 9 май в Москва, ако получи покана.

Военният не е длъжен да знае, нито, който и да било от БСП, че фашизъм и нацизъм са две различни идеологии, коренно противоположни в идеалите си. Даже им е забранено да го знаят.

Националсоциализмът на Хитлер е издигнал в култ идеала на чистата раса и триумфа на свирепите германски племена, разрушили римската империя и създали на нейно място Свещената империя на германския народ- Райха. Третият Райх е трябвало да възстанови за едни 1000 години могъщата империята на германския народ.

Фашизмът на Мусолини пък има за върховен идеал възстановяване на класическата Римската империя, разбира се, от Италия в негово лице.

Друг е въпросът, че двете тоталитарни идеологии се сдушават, като Путин и Ердоган, като са оставили за после уточняването на това коя точно империя е по-неповторима. Също като мераците за възраждане на СССР и Османската империя на едни лидери, които се прегърнаха .

Георги Първанов е историк, вероятно знае всичко това, но за него то е без значение, защото Сталин е наредил така навремето. Да наричат нацизма фашизъм. За да не се бърка националсоциализма и социализма, които са доста близки.

Интересно е, че точно на тази дата проговори банкерът Цветан Василев.

„Таен център управлява държавата, отсече той. . Ако това се разкрие, това ще е онази мечтана лустрация, за която ние говорим толкова често, обясни ни банкерът. За мен отговорът е все така неясен, но очевидно корените и източникът са някъде в реформиралите се органи на Държавна сигурност”, каза Василев. А той много добре знае къде е заровено кучето.

Всичко е ясно, а вероятно и нов 9-ти ни гласят.

Нега си припомним „Идеали” на убития н навечерието на светлата дата писател Георги Марков. Откъсът е дълъг, но го прочетете. Заслужава си.

„През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка кампания от мероприятия за най-тържественото чествуване на 25-годишнината на 9 септември през 1969 година. По идея „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9 септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.н. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги - Николай Хайтов и Никола Русев - не смогнаха със сроковете и се отказаха и аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“. Тъкмо поради изискването за нейната документалност ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в съответните архиви. Това бяха следствените и личните досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата - загинали, разстреляни или обесени. Човек може да разбере вълнението, с което прелиствах страниците на полицейските разпити, хилядите страници показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, чак до ония невероятни последни писма и бележки, написани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие с изключителната си човешка трагичност. С много малки изключения те бяха хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин - безумно далеч от потретите на осакатени партийни фанатаци, които идеологичиските търговци няколко години по-късно щяха да им нарисуват. В паметта ми са останали трагичните моменти от екзекуцията на Малчика, който на два пъти иска чаша вода, на Боян Чонос, който пише на майка си, че след малко ще го обесят и му е много студено, и дълбоко непартийният отговор на Никола Марков, ученика, който на въпроса на следователя защо е станал комунист отговаря: „Аз бях много самотен и поради самотата си станах комунист... „ И още много други.

Така попаднах в странния, непознат и документално истински свят на хиляди хора, които бяха повярвали най-искрено в комунистическия идеал, които не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но които вярваха и настояваха, че ще бъде един достоен, благороден, човешки свят. Мнозина от тия хора бяха мечтатели, които в несретата на своя живот спонтанно бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посока на щастието и красотата. Малцина от тях бяха опитни партийни функционери, свързани с Коминтерна и Съветския съюз. В огромната си част те бяха младежи - студенти или ученици от горните класове, които също като мнозина днешни западни студенти и ученици мечтаят за основно преустройство на света, за изчезване на класовите и социалните различия, за установяване на абсолютна справедливост, равенство и братство между всички хора на нашата планета. Може да се направи пълен паралел между българските мечтатели на тридесетте години и по време на войната с вълненията на цялата днешна лява младеж в света, разбира се, не в комунистическите страни.

Близо шест месеца аз преписвах диалозите, които тия младежи бяха имали със следователите и съдиите си, така както бяха добросъвестно записани в съответните протоколи, със следите на инквизициите в паузите и с неизбежния трагичен край. И колкото повече се взирах в тях, толкова по-ярка и космически непреодолима ставаше разликата между тях и времето, което се готвеше да ги чествува. Завърших пиесата, която всъщност беше документален монтаж, със серия от последни думи и пожелания. Най-потресаващият факт беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си слова... за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо“, „мили родители“, „мили мои“... - и неизбежно следваше някакво извинение. Те се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, те се извиняваха, че умират..., че им създават скръб и болка. Нарочно подчертавам тези моменти на истинско човешко поведение, за да изразя трагичното единство между герои и идеали, което няма нищо общо с картонената митология на партийната история. И нещо още по-важно - в тия последни слова те рисуваха света на бъдещето, заради което умираха. За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот... Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност.

Сега вече може да се разбере защо „поръчаната“ документална пиеса, която щеше да се предствя върху сцената на театър „Сълза и смях“, с великолепна постановка и блестяща игра на актьорския състав, беше забранена от ония, които бяха я поръчали.”