Гърмен е малко село, но в последните дни то изглежда достатъчно голямо, за да срути живота на всички в България. Междуетническото напрежение между роми и българи е достигнало такава взривоопасна степен, че са налице почти всички белези на обстановка, която обикновено предшества насилието: отказ от диалог, недоверие към властите, готовност за неподчинение, призив към физическа саморазправа с даден етнос, апел за помощ в извършването на тази физическа саморазправа. И най-вече - светкавичното прерастване на битов спор в генерален бунт срещу една цяла етническа общност.

Вчера един възрастен човек, етнически българин, показа на репортери от БиТиВи законния си пистолет, на който разчита, за да “се защити” от ромите. Част от ромите се крият в гората от страх, че ще бъдат малтретирани. Етническите българи са дали на властите ултиматум до 2 юни, за да “предприемат нещо”, в противен случай свикват помощ от цялата страна, за да се вдигнат на бунт. (Срещу кого? Как?) Във вторник в село Гърмен пристигнаха футболни агитки, познати от антиромски протести в други краища на страната. И то въпреки присъствието на полиция и жандармерия в селото.

Споменаването - а вече и показването - на оръжие в контекста на междуетническо напрежение идва само три седмици след (малобройния) антиромски протест пред парламента. Той беше запомнен с единственото си по-артикулируемо искане към Народното събрание: да се облекчи режимът за законно притежание на оръжие.

Как се стигна дотук

В последните две десетилетия страната извървя целия класически път към междуетническата непоносимост, започвайки с обидите на етническа основа в началото на 1990-те, минавайки през приписването на колективни качества на една цяла етническа група, а после и през изтъкването на тези качества като криминогенен фактор - теза, която позволи и по-нататъшното представяне на ромите като една аморфна група, губеща човешките си черти. Този безславен процес приключи вербалното си развитие миналата година, когато дехуманизирането на ромския етнос се превърна в допустимо послание дори от трибуната на парламента (Валери Симеонов) или от Министерския съвет (Петър Москов).

Още тогава Дойче Веле писа, че дехуманизацията е последният вербален етап в това пагубно развитие. Особено когато това развитие протича на фона на бездействието на държавата по двете възможни линии на съпротива. Държавата нито преследваше престъпленията от омраза спрямо ромите, нито обръщаше внимание на най-видимото нарушение, извършвано от самите роми - незаконното строителство. Тоталното отсъствие на какъвто и да било държавен орган от процеси, засягащи местното самоуправление, регионалното развитие и градоустройствените планове, тепърва ще влиза в учебниците като фактор, допринесъл за етническото напрежение в страната. Но тогава ще е късно за Гърмен. За Гърмен дойде краят на анализа и аналитичното. Нито една от двете групи не иска да слуша защо и как се е стигнало дотук, всяка иска незабавно решение на конфликти, търпяни - или по-скоро държавно отглеждани - в продължение на две десетилетия.

Какво може да се направи?

Опитът, включително и негативният, на други държави, които са преминали през етническо напрежение, прераснало или не в бунтове и войни, показва, че на етапа, на който вече се говори за оръжие, е твърде късно да се изяснява правотата на която и да е от двете страни. В такива моменти от властите се очаква безкомпромисен неутралитет. Очаква се и посланието, че самоуправството няма да се толерира. До този момент МВР изглежда на висотата на тези очаквания, доколкото присъства на място чрез своето ръководство, изтърпява стоически да бъде освирквано и - поне засега - отказва да изслушва само едната страна. Ако и занапред продължи да се държи така, може би има шанс цивилните институции да си спомнят колко много зависи от тях в мирно време.

(Дойче Веле)