На днешния ден преди 44 години от този свят си отива един от най-изявените представители на световната поезия - Георгиус Сеферис.

Представител на художествения и идеологически "модернизъм" през първата половина на 20 век в Гърция, името му стои редом с тези на големите англоезични модерни поети от края на миналия век и началото на нашия век, като Т.С. Елиът, Е. Паунд, У.Б. Йейтс, У.Х. Одън. Преведен е рано, а произведенията му отдавна се издават на "най-големите" световни езици и той е признат за един от най-значимите свидетели и тълкуватели на 20 век в областта на литературата.

През 1963 г. му е присъдена Нобелова награда за поезия.

Актуалността на Сеферис и днес се дължи отчасти на факта, че освен служител на изящната словесност, той е бил и дипломат. В неговата многопластова и асоциативна поезия, макар и индиректно, могат да бъдат почувствани историческите събития, запечатали най-трагичните ситуации на века.

През петдесетте години, по време на кипърската криза, Сеферис не само като частно лице, но и като посланик в Лондон, взима участие в "разрешаването" на Кипърския проблем посредством Лондонско-Цюрихските споразумения. По време на хунтата той подписва известната протестна "Декларация на осемнадесетте", разпространена за международния печат през март 1968. Погребението на поета на 22 септември 1971 се превръща в първата масова демонстрация срещу диктатурата на полковниците. Благодарение на популярните и забранени от режима на хунтата песни по негови стихове и музика на Микис Теодоракис поезията на Сеферис може да бъде запята от всеки обикновен човек в Гърция.

ГИМНОПЕДИЯ

Геологически Тира е образувана от биогор и каолин,

а в дълбокия й залив… са се появявали и потъвали

острови. Тира е била център на прадревна религия,

при ритуала на която са се изпълнявали

лирични танци в строг и тежък ритъм,

наречени „гимнопедия“ (танци на голите деца - б. пр.)

Из „Пътеводител за Гърция“

1

САНТОРИН

Наведи се, ако можеш, над мрачното море, забравил

ехото на една флейта, отразено в голите крака,

които са пристъпвали в съня ти

във другия живот, потъналия.

Напиши, ако можеш, на последната морска черупка

деня и името, и мястото на раждането си

и я хвърли в морето да потъне.

Намерихме се голи върху шуплестите скали

и гледахме изплуващите острови,

и гледахме как алените острови потъват

в съня си, в съня ни.

Тук се намерихме ний - голи, с везни

в ръцете, които се навеждаха

все на страната на неправдата.

Пета на силата, воля без сенки, пресметната любов,

планове, зреещи под слънцето на пладне,

път на съдбата с потупване на млада длан

по рамото.

На мястото, което се разпадна, не издържа,

на мястото, което някога бе наше,

потъват островите: пепел и сгурия.

Олтари разрушени,

приятели забравени,

листа от палма в калта.

Остави, ако можеш, ръцете си, нека пътуват

тук, в ъгъла на времето, със кораба,

който докосна хоризонта.

Когато зарът се удари върху плочата,

когато щикът се удари в бронята,

когато погледът познае чужденеца

и любовта изсъхне

в шуплестите души;

когато се огледаш и съзреш

кръг от пожънати нозе,

кръг от ръце умрели,

кръг от очи, пълни с мрак;

когато не ти е позволено даже да избираш

смъртта, която искаш да е твоя,

и чуеш вой -

и даже вълчи вой - знай,

това си си заслужил.

Остави, ако можеш, ръцете си - нека пътуват,

отлепи се от невероятното време,

потъни -

потъва, който вдига големи камъни.

2

МИКЕНЕ

Дай ми ръцете си, дай ми ръцете си, дай ми

ръцете си.

Видях в нощта

острия връх на планината,

видях далеч полето, залято

от светлината на невидима луна,

обърнах се, видях

натрупаните черни камъни,

живота си, обтгегнат като струна

начало - край,

последен миг:

ръцете си.

Потъва, който вдига тежки камъни,

а тези камъни аз вдигнах колкото можах,

а тези камъни обикнах колкото можах,

тук тези камъни - съдбата ми.

Ранен от собствената си земя;

мъчен от собствената риза,

осъден от боговете си -

от тези камъни.

Аз знам, че те не знаят, ала аз,

преминал толкоз пъти

по пътя от убиеца до жертвата

и от убития до изкуплението,

от изкуплението до следното убийство,

като докасвах с крайчеца на пръстите

през онзи залез на завръщането,

когато почнаха да свирят Ериниите

във рядката трева,

видях змии, кръстосани със пепелянки,

оплетени над злото поколение,

видях съдбата ни.

Гласове от камъка, от съня,

по-дълбоки тука, дето светът помръква,

спомен за мъката, пуснал корени в ритъма,

който някога удряше земята

с забравени крака.

Тела, потънали в темелите

на друго време, голи. Очи,

вторачени, вторачени във една точка

която, колкото да се напрягаш,

не можеш различи;

душата,

която се старае да стане твоята душа.

Дори мълчанието вече не е твое

тук, дето воденичните камъни са спрени.

Октомври 1935

Превод: Стефан Гечев