Как Хавайската икона на Св. Богородица да натвори чудеса, след като у нас убиват с думите “да живее България”…

Димитър Иванов

През дните на отминалия Богородичен пост станахме свидетели на поредната духовна подмяна, предложена ни от най-високопоставеното лице на БПЦ, или казано по евангелски, българският народ отново 

вместо хляб получи камък

Става въпрос за начина, по който бе организирано посещението в България на американския свещеник от Руската задгранична църква Нектарий Янг, който е собственик на промироточило хартиено копие на известна мироточива икона от близкото минало, понастоящем в неизвестност. Това хартиено копие, впоследствие наречено “Хавайска икона на Св. Богородица”, бе представено на българската публика като едва ли не автентична чудотворна Богородична икона от ранга на, ако не и повече, от Бачковската, Троянската или Рилската икона на Божията Майка - наистина засвидетелствани като чудотворни в течение на изминалите векове.

Е, те не мироточат. Но на Света гора, където се намират най-почитаните в Православния свят икони - Иверската, Скоропослушниза, Достойно есть и дузина други, иконите също не мироточат. 

Защото чудото, когато го има, не идва от физически носители - бои, дъска, хартия, или от появило се по феноменален начин миро, а от изобразеният на иконите Първообраз-личност. Това е православното учение, установено на Третия и догматизирано на Седмия Вселенски събори. Всичко останало Църквата е осъдила като 

опасно суеверие, граничещо с езичество

Точно такова отношение видяхме при организираното в няколко епархии на Българската православна църква поклонение пред мироточивата Хавайска икона. Вместо молитвена съсредоточеност и благодатен мир в сърцата на дошлите да се поклонят - грозни сцени, блъскане, крясъци, прекъсване на богослуженията, овикване на дошлите, а на едно място тълпата почти щеше да прегази децата, довършващи украсата на храма.

Общо взето като на опашка за банани и портокали по нова година в ония времена, а не добре познатото ни от други скорошни поклонения пред икони и св. мощи спокойно и кротко изчакване всекиму да си му дойде реда да остане наедине със светинята.

По някакъв начин цялата тази работа напомняше на една друга - в Щръклево, Русенско, преди много години.

Събитието беше добре рекламирано в медиите, за да се получи максимален пиар ефект - елате и ни вижте колко сме много и колко сме вярващи! Навсякъде почти акцент бяха “дългите опашки”, които всъщност не бяха по-дълги от тези пред ЦУМ някога, когато “пуснеха” цветни телевизори. За близо двумилионна София десетината хиляди любопитни да видят феномена всъщност не са никак много. 

Заедно с това, внушаваше се някаква особена чудотворност на хартиеното мироточиво копие, разказваше се за многобройни и нескончаеми чудеса, случили се при “многомилионните” поклонения пред нея по цял свят. Е, у нас, след като десетки хиляди се поклониха в рамките на цялата страна, се чу само за някаква жена със скъсан менискус, проходила само след три дни… Нищо повече. Нещо не й е харесало на иконата и не пожела 

да натвори множество чудеса в България

 Може би проблемът е в геополитическата ориентация на страната?!

Същевременно, донасянето на иконата беше окачествено от българския патриарх Даниил ни повече, ни по-малко, като “Света Богородица ни дойде на гости” , “народът изживя духовно преображение” и “докато у нас е иконата, вярата на много човеци укрепна”. Сега няма да се спираме на това каква вяра и в какво е “укрепнала”, но си заслужава да отбележим находчивия начин, по който тези твърдения бяха контрирани от Пловдивския митрополит Николай, който напомни, че “Света Богородица винаги пребивава с нас” и “Нейното присъствие не се ограничава от граници и разстояния”.

Тук обаче си заслужава да се спрем на нещо важно. Ако наистина Пресвета Богородица би присъствала чрез донесения предмет (мироточещо хартиено копие на икона) по онзи особен начин, по който Тя присъства понякога в човешката история, то това би донесло такава огромна благодат, че тя би била почувствана от всички ни. Присъствието на Дева Мария винаги носи светлина, мир, радост и утеха, и то в неизказана мяра! Тогава всички ние бихме били като апостолите на Тавор, които казваха “добре ни е тука, да направим три сенника”. Същевременно злото щеше да падне съкрушено подобно на идолите при стъпването на пречистите Й нозе на Климентовото пристанище на Атон. Такова би било истинското особено присъствие на Света Богородица сред нас, а не тази подмяна, която ни бе широко рекламирана в медиите.

Нещо повече. И то трагично повече. Точно в дните на уж-гостуването на Света Богородица стана едно от най-ужасяващите престъпления в новата ни история, когато деца по най-зверски начин безмилостно убиха един отруден човек, търсещ човешка обич и топлина. Убиваха го с думите “да живее България”… Гавриха се с него с часове и го оставиха агонизиращ. Трудно е за човешкия ум и сърце да приеме картината на случилото се. Сякаш не Света Богородица бе дошла в България с благодатта си, а напротив - цялото метафизично зло се бе напрегнало и скупчило, и “проби” през слабите индоктринирани умове на пловдивските младежи, за да роди това чудовищно престъпление.

Последва мълчание

Пловдивският митрополит мълчеше, докато по свои сигурни пътища провери цялата достъпна истина, за да направи после това свое обляно в сълзи обръщение, което разтърси нацията и за миг й показа какво е Църквата, и каква би трябвало да бъде БПЦ.

Мълча обаче и Синодът, мълча с дни, докато реакцията на митрополит Николай не го накара да излезе с едно становище, от което се разбра, че е изпаднал в “потресеност” от… начина, по който бе извършено убийството, като че не просто от самия факт на отнемане на човешки живот.

Нима някой там, в Синода, се е “потресъл”, че вече малки деца могат да подражават, и дори да надминават, жестокостта на собствените му свещенослужители, убили по същия зверски и мъчителен начин, гаврейки се, почти по същото време на годината, скромния и обичан от всички миряни свещеник Стефан Камберов - там, в онзи манастир, за който отговаряше сегашният глава на БПЦ. И който тогава изглежда да е бил оглушал през дългите часове, когато беззащитната жертва е викала, молила се е - подобно на Георги Кузев - стенела е и е агонизирала, смазана, обезчестена и набучена на кол като през турско…

Някои от замесените тогава влязоха в затвора, други останаха навеки заложници на страшната тайна. Но 

никой не беше санкциониран от Синода, 

съгласно каноните - с низвержение. Те продължиха да застават пред св. престол и да принасят безкръвната жертва с окървавени ръце под благосклонния поглед на подбудителите.

Впрочем, според Св. Йоан Златоуст, “потресе” се ада, когато Христос слезе в него…