Александър Геров
На Александър Вутимски
Защо тъй рано трябваше да разбера,
че да живеем, е безкрайно унизително.
Сега е свършено. Аз трябва да умра,
да се простя с живота, който така обичах.
В тази безмилостна епоха, в която всяка стъпка
е свързана с позорни унижения,
една-едничка мисъл ме опива:
да мразя, да презирам, да убивам.
И да умра, трева ще никне върху гроба ми.
Човешки крак ще тъпче върху нея
в часа, когато слънцето ще грее
и влюбените птици в клоните ще пеят.
Бих изгорил на прах телото си,
но хората енергията ми ще хванат.
Дори на хищник да ме стори бог,
в зоологическата градина ще попадна.
Навън минава уморено здрача
и мойте сълзи капят върху масата.
За себе си ли плача аз сега
или за хората, в които мойта вяра е угаснала?
Вземи ръката ми, кажи, че аз се лъжа,
кажи, че ние с теб не сме тъй лоши,
кажи, че хората все пак са си добри -
аз искам в твойте думи да повярвам.
1937 година
Коментари (0)