Общинският съветник Костадин Костадинов, роден в „Аспарухово” и журналистът Калин Руменов, който от 25 години има постоянна адресна регистрация в същия квартал  са първите виновници за наводнението  на 19 юни, причинило 13 жертви. Тяхната виновност се изразява в използване на „език на омразата” при изразяването на лични мнения за поведението на част от циганското население от квартала в първите дни след бедствието. И по-конкретно – поведението им пред пунктовете за хуманитарна помощ и поведението им по време на доброволческото почистване на района. Мненията им са публикувани в личния блог на Костадинов и в седмичната колонка на Руменов във вестник „Новинар”.

Посочването на виновниците беше извършено от група хора, представящи се за български граждани и за правозащитници. Може да е спорно къде започва и къде свършва тяхното „българско”, защото с последователните си действия през годините се държат повече като поданици на едно „отворено общество”. Може да е спорно къде започва и къде свършва тяхната „гражданска обикновеност”, тъй като част от тях членуват или гравитират към различни политически партии и към една политическа коалиция. Може да е спорно къде започва и къде свършва обективната им „правозащитност”, тъй като е очевидна тяхната избирателност според етническия произход при обгрижването на жертви на действителни или мними престъпления.

Безспорното обаче е, че успяха да издигнат доносничеството на по-високо ниво и се гордеят с постижението си. За тях вече не е достатъчно просто да набедиш някого в престъпление пред държавните институции – техните доноси по същество представляват готови обвинителни актове, които не подлежат на редакция или на отхвърляне от страна на българската прокуратура. Ако тя си позволи да бъде нещо по-различно от пощенска кутия на новите професионални доносници, тогава самите прокурори получават обнинения в расизъм.

„Има ли расисти в прокуратурата” попитаха чрез протест и отворено писмо до главния прокурор, до председателя на Върховния касационен съд и до омбудсмана професионалните доносници. Въпросът им е вдъхновен от отказите на прокуратурата да разследва расистки мотиви при престъпления срещу „роми, имигранти и чужди граждани“. Сред изброените групи на жертвите липсва тази на етническите българи, към които доносниците никога не са демонстрирали загриженост дори за Бог да прости – дори когато старци и старици от български произход биват нападани, изнасилвани, пребивани и убивани в домовете си от престъпници, които са от различен етнически произход. Хилядите подобни примери биват наричани с безличното „битова престъпност” и нито веднъж досега доносниците не са настоявали под каквато и да е форма разследващите да търсят расистки мотиви.

Ако поискаме, можем да открием във въпроса „Има ли расисти в прокуратурата” политически натиск върху институциите и опит за ограничаване на свободата на словото. Това в случая обаче е по-маловажното. Истински важният въпрос, като си позволяваме да използваме определението на Николай Хайтов за поданиците на „отвореното общество”, е „Има ли троянски коне в България?”. Или преведено на юридически език – кога за последно български гражданин беше подведен под наказателна отговорност за престъпление срещу републиката?

Повече от ясно е, че маскираните като „сигнали“ доноси целят едно единствено нещо. Да принудят Костадин Костадинов и Калин Руменов повече да не говорят това, което виждат, а останалата част от българското гражданство да бъде принудена да не казва това, което мисли. Тази форма на политическа репресия освен всичко друго има и точно название. Нарича се фашизъм, пишат двамата.