Във Франция свободата води народа от картина на Дьолакроа и кара киноикони като Бриджит Бардо и Катрин Деньов да сложат червена шапка и да позират като девойката Мариан – символ на републиката. На брега на Атлантика Лейди Либърти държи факела на американската независимост и посреща в Страната на неограничените възможности. А у нас? Кое е сега лицето на българската свобода и независимост? Успяха ли изпитанията, разочарованията, неудовлетвореността и недоволството от времето и мястото, в което сме, да размият чертите му?

Автор: Елена Кръстева

У нас 22 септември минава в политически суетни за Деня на Независимостта. Преди осем години обаче на тази дата си отиде актрисата Пепа Николова. Пепа, в чиито очи се оглеждаше Свободата… Която не мълчеше, не избягваше резките думи и не пестеше за черни дни. Пушеше като комин и показваше пожълтелите си от тютюна пръсти… И пет пари не даваше за хорското мнение. Нито играеше на дребно. Нито предаде нечие доверие. Пепа, която сама отгледа дъщеря си. Пепа, която сякаш беше някаква осъвременена версия на Вазовата баба Илийца…

Замина няколко месеца, преди да стане на 60, след тежка битка с болестта, от която повечето българи си отиват. Не се е чуло някой големец да я е почел с награда, пък макар и посмъртно. Сигурно защото Пепа Николова е трън и в задните части, и в мозъка.

Приживе казваше: „За мен говорят: Остави я Пепа. Тя е шутът в кралския двор“. На смешника монархът позволява да изрича всичко, а в последните години на Николова не й даваха роли в Сатирата. Затова пък актрисата общуваше с публиката си чрез радиото и телевизията. Водеше собственото предаване „Времето е ваше“ в ефира на дупнишкото „Астра +“ и три часа държеше всички на нерв. Гледахме я и в „По пижама с Пепа Николова“, „Часът на Пепа Николова“ и в „60 минути“ по Евроком. Напомнят ли ви заглавията на нейните предавания на имената на други? Да знаете, че оригиналът принадлежи на Николова.

„Аз съм употребяван и употребен човек. Мен кой не ме е фанал, той не ме е…“, казваше за себе си актрисата години след сините митинги, с които мина през 90-те години. „Вече не вярвам в нищо – като целия български народ. Толкова ме лъгаха, че… И най-обидното е да знаеш, че тези, които никъде не ги видях, после се набутаха по етажите на властта. Аз съм гласувала за тези хора и от тях искам два пъти по-голяма отговорност. За съжаление, човек много бързо забравя за какво се е качил горе. И като всяко правителство се обгражда с ласкатели и лакеи. Бе…, не ми се говори“. Тези думи Пепа изрече през 2001-а и махна полупрезрително с ръка.

Тринайсет години по-късно не изглежда нещата да са се променили много-много.

Но, майната му, както би казала Пепа.

Тръгнеше ли разговорът прекалено черногледо, тя все го завърташе в другата посока. Например – да разкаже за снимките на „На всеки километър“, където изгря звездата й с дайрето на циганката Джалма. “Там играх с истински цигани. Много хора и днес ме мислят за циганка. Това ме радва, значи съм го направила добре. От тогава много обичам циганите. Спомням си една циганска сватба – циганинът казваше: “Хора, каня всички – канени и неканени!” Българин такова нещо няма да направи”, спомняше си актрисата.

Не криеше, че има идея да разкаже живота си в книга. „Имам какво да разкажа. Ще опиша всичко, без да го пудря с фон дьо тен. Лошото е, че съм инертна. За мене нема да си мръдна задника, а ако е за другите – търча“, разказваше тя в типичния си стил.

Така и не написа мемоари. Не събра ролите между две корици, но беше доволна, че „всякакви съм ги играла. За мен е кантар – главното е да не приличам, че съм артистка“. Признаваше, че най-обича да играе сама: „Защото на сцената нямаш партньор и няма кой да обвиниш после, че не ти подавал репликите както трябва“.

Не беше завършила никаква театрална школа, дължи тази професия на Вили Цанков и на публиката на Хасковския театър. Режисьорът я харесва, виждайки я на снимките на филма „Понеделник сутрин“, а по-късно трупата на Хасково я удостоява със званието актриса. „Който иска да стане артист, нека дойде в някоя трупа към театъра! Да види к’во е. И тогава да решава ще става ли, или не актьор. Всичко трябва да правиш добре, че държавата се напълни със самодейци“, сечеше Пепа Николова.

„Професията е много тежка. Много е трудно да те оскърбят и пак да продължиш да играеш. Режисьорите оскърбяват артиста… Аз станах случайно артистка. Исках да стана певица. Мисля, че артист си не само на сцената. Ти трябва да си артист на щанда, на работното си място – да посрещнеш човека…, ако ме накараш да купя един портокал – също си артист. Така да ми го предложиш, че да няма как да ти откажа. Познавам такива хора и много обичам да се събирам с тях, щото се зареждам“, казваше Пепа Николова.

Харесваше най-трудните си роли. „Човек трябва да се помъчи малко, а не веднага да казва „не“. Затова най-много харесваше изпълнението си в „Брехтиада“ на Юлия Огнянова.

Поклон!