Момчил Дойчев, bulgariaanalytica.org
Контрадемокрацията

В продължение на повече от век в Европа и Северна Америка се утвърждават различни по форма политически модели на либералната демокрация. Те съответстват в най-голяма степен на пазарния икономически модел и побеждават, защото за разлика от предходните нелиберални форми на демокрация, а също и на съпътстващите форми на християнската и социалната демокрация, либерализмът задава общите условия и предпоставки за такова демократично развитие, което съчетава в себе си най-широко поле за процъфтяване на духа на свободата, плурализма, равенството пред закона и справедливостта. Глобалният процес на демократизация след 1989 г. насам породи и съпротива, която придоби различни форми. За разлика от предишните вълни на демократизация, последвани от настъпление на различни форми на авторитаризъм и тоталитаризъм,  от 2001 г. насам не се наблюдава вълна на авторитаризъм, а на различни форми на т.нар. контрадемокрация, съпътствани от появата на различни форми на популизъм, фундаментализъм и олигархизъм. В посткомунистическите страни в зоните на руско влияние, в арабските страни след опита за демократизация с „пролетните революции“, последвани от „зимни контрареволюции“ тези процеси се проявиха особено силно.

Но и в страните с развита и консолидирана либерална демокрация контрадемократичната криза също намери своята форма на проява. Съпротивата срещу либералната демокрация се проява като критика на т.нар. неолиберализъм, съпътствана с нарастване на популизма, демагогията и радикализацията както „отдясно“, така и най-вече „отляво“.

Това безспорна е форма проява на кризата на съвременния модел на либерална демокрация, която се проявява като противопоставянето на представителна и пряка, на елитарна и егалитарна, на институционална и извънинституционална форми на демокрация.

Това е много съществен елемент от съвременния процес на еволюция на демократичните модели.

Според Пиер Розанвалон тази еволюция може да се опише като контрадемокрация. Контрадемокрация според него са всички онези нерегламентирани, стихийни намеси в политическия живот на самоупълномощили се да контролират властта граждани или групи от граждани. С това понятие авторът няма предвид отрицание на демократичните принципи, а тяхното укрепване. Той вижда в тази посока развитието на демократичния процес, което се проявява като гражданска политическа ангажираност, която измества и дори подменя ролята на държавните институции. Тези прогресивни според него форми на партисипаторна и делиберативна демокрация изискват мнозинство от политически активни и компетентни граждани, което е част от съвременния демократичен дефицит.

Всъщност точно този дефицит превърна контрадемокрацията от процес, който задълбочава и разширява демократичното участие в нещо точно противоположно – в противопоставяне на глобалния процес на демократизация, започнал след 1989 г. Това може да се опише като не точно авторитарна, но като контрадемократична вълна в смисъл противопоставяне на демокрацията със средствата и похватите на демокрацията. Развитието и дори задълбочаването на демократичните процеси в определен аспект води до собственото и отрицание.

С други думи обратно на концепцията за позитивите на контрадемокрацията, концепцията за контрадемократична вълна означава нещо по-елементарно, но и по-реалистично. Противоречивата тенденция към развитие на партисипаторна демокрация, т.е. към засилено нерегламентирано политическо участие чрез включване на нови слоеве в политическия процес едновременно с това води и до процеси на профанизиране и популизиране на политиката.

Настъплението на популисткият Zeitgeist не може да бъде обяснено и без процесите на профанизация, неинформираност, неопитност и недоверие към официалните демократични институции. Всичко това не укрепва, а подрива устоите на демокрацията, създавайки особена вълна на нейното противопоставяне в досегашния и вид като контрадемокрация. Поривът към свобода се замени със страх от нея и бягство обратно към „топлотата“ на домодерната недемократична общност.

Контрадемократичната вълна, свързана с профанизацията и популизацията на политиката не може да бъде обяснена и без разбиране на вече напълно съзнателни усилия за противопоставяне на либерално-демократичната революция в световен мащаб от края на 80-те години на ХХ-ти век. Тук не става дума за изкуствено предизвикани или налагани нови форми на авторитаризъм или за нов тоталитаризъм – поне на този етап. Напротив – най-ярките проявления на тези процеси са свързани с демократични решения на мнозинството, които подриват, а не развиват демокрацията. Това се наблюдава в продължение вече на повече от две десетилетия и в постсъветското пространство, и в арабските страни, преживели своите пролетни революции. В крайна сметка и в двата случая се стига до контрадемократично противопоставяне на западния модел на развитие.

Контрадемокрацията в този смисъл се поражда и от съзнателните усилия на ретроградни антидемократични сили в обществата извън цивилизования свят да се опитат да предотвратят разпространението на свободата и демократичните революции в своите несвободни и недемократични страни. Този контрадемократичен опит се оказа донякъде успешен поради кризата на съвременния модел на либерална демокрация като водещ политически мост в развитието на модерната цивилизация.

Следователно става дума за поява на нов и непознат досега реакционен контрадемократичен отговор на демократичния процес, който може да доведе и до появата на нов авторитаризъм. Но поне на този исторически етап, контрадемократичните процеси водят до появата нещо, което британският политолог Питър Крауч определя като постдемокрация.

Постдемокрацията

Редица съвременни автори като цитирания вече Пиер Розанвалон, Кристофър Лаш, Ралф Дарендорф, Роналд Дуоркин, Патрик Кенън и други анализират зараждащите се нови реалности, характеризиращи видимата криза на либералнодемократичната система, водеща до блокиране на основните нейни принципи и ценности на практика, до проблеми с легитимността на политическото представителство, сблъсъка на интересите на различни политически мнозинства и малцинства, на разграждане и бързи промени, които не могат да бъдат обхванати от старата демократична рамка.

Британският политолог Питър Крауч описва новите политически реалности като епоха на постдемокрация. Тази нова епоха, в която живеем се характеризира с турбулентна несигурност. Понятието „постдемокрация“ означава нещо много различно от липса на демокрация или „недемокрация“. Според Крауч, когато става дума за постдемократични общества, се имат предвид общества, в които всички демократични институции и всички институции на демократичната държава си остават на място и функционират, но просто обществената енергия в тези постдемократични общества е отишла някъде другаде.
Три тенденции показват, че ние упорито вървим към постдемокрация.. Първата е, че с упадъка на индустриалното общество се наблюдава и постепенно отмиране на работническата класа. Новите класи, които се формират в условията на постиндустриалното общество, не проявяват тенденция да формират самостоятелни организации, които да ги включват в политическия живот. Партиите в нашите общества отразяват политическите, икономическите, религиозните разделения на миналото, докато новите разделения в обществото все още не са формирали свои собствени политически субекти, които да отразяват новото обществено деление. Втората тенденция е икономическата глобализация. Това е една опростена идея, според която националната държава вече не е в състояние да обхване проблемите, да обхване обществените отношения в една глобална икономика, в едно глобализирано общество. В тези нови условия глобалните проблеми излизат извън обсега на традиционните демократични институции. Политическите елити, които се формират в резултат от икономическата глобализация, имат все по-малка роля в овладяването на процесите. Т.е. политическите лидери, които познаваме и които са формирани при определен вид социални разделения, започват да си дават сметка, че не представляват своите избиратели в сферата, в която те са били формирани исторически. Тези елити започват да се затварят в себе си и да се капсулират. А това означава, че те обслужват единствено собствените си интереси и се финансират от сили в обществото, които имат малко общо с фундамента на демокрацията. В едно постдемократично общество демократичните процеси привидно продължават, но политическите елити вече представляват една затворена прослойка, която не зависи от избирателя, а зависи от икономически елити, които също са изолирани от процесите, но които са  изключително заможни и финансово могъщи. „В голямото мнозинство от зрелите демокрации все още не живеем в общество, което да отговаря на това описание, но бихме могли да се окажем на пътя към нещо подобно“. (Крауч)

Постдемократичното лидерство

Постдемокрацията според Крауч изисква нов тип силни лидери със стратегическа визия за политическо ръководство на държавите и обществата, различни от досегашните лидери на пост-военните либералнодемократични  общества. Постдемократичните лидери от нов тип печелят доверието на гражданите като фокусират в себе си разнопосочни интереси и могат да поемат отговорност за основополагащи решения вместо традиционните политически институции. Това лидерство не може да се определи едностранно като либерално-демократично. То подменя станалия традиционен за мирновременния либерален период административен тип лидерство. Днес той днес изглежда едновременно бюрократичен, неефективен и остарял. Новият тип политическо лидерство изисква и рационалност, но не може да мине без определена харизма на лидера.

Дори да се практикува в контекста на демокрацията, то не е демократично ръководство в традиционния смисъл на думата. Появата на нов тип харизма преодолява недостатъците на административното безлично ръководство. Тя е в състояние не само да изразява, но и да форматира политическите предпочитания на гражданите като използва техните популистки въжделения. Традиционния тип административно лидерство не може да се справи с популистката ситуация и засиленото желание за егалитаризъм. С други думи новият тип постдемократично лидерство е харизматично, но успява да укроти и форматира популизма, който го е издигнал на власт. В този смисъл постдемократичният лидер не е „слуга на народа“, той налага волята си на народа, а не я взема наготово от него.

Както е добре известно, в традиционните представителни демокрации лидерството е обременено с необходимостта от постоянно съгласуване на различни, често пъти противоположни интереси, което води до забавяне на политическите решения, недееспособност и неефективност. Новият постдемократичен лидер преодолява този дефицит. Това лидерство е силно, в някои случаи дори може да се определи като силово. А това създава винаги опасност от злоупотреба с властта. Но в условията на постдемокрация това не означава непременно пренебрегване на личната отговорност и оттук на легитимността на политическата власт. В демократичната държава критериите дали един политически водач ще бъде разглеждан като положителен или отрицателен герой, зависи преди всичко от личността и ситуацията. В крайна сметка както казва Улрих Бек живеем в рисково общество и критерият ad hoc винаги е нормативният идеал за върховенството на закона и зачитане на обществения плурализъм.

Новият тип лидери са силни харизматични политически водачи. Съвременните примери сочат разнокалибрени лидери като Владимир Путин, Таип Ердоган, като Виктор Орбан, братята Качински и Бенямин Нетаняху, като Доналд Тръмп.

Новият американски президент Тръмп, за разлика от президента Роналд Рейгън възхищава, респ. отвращава не с това, че преобръща политическия модел в (нео)либерална посока, а с това, че представя новото лице на постдемокрацият в американски вариант. При Тръмп трудно може да определим, че моделът на американската демокрация се превръща в нелиберален. Но в случая с Качински и особено Орбан можем да открием признаци на нелиберално и дори недемократично лидерство. Те са силни и напористи в прокарване на нов нелиберален политически модел. А в случая с Путин и Ердоган наблюдаваме и налагане или преход към антилиберален, авторитарнен политически модел.

Следователно ни би следвало лидерският стил на всички посочени нови политически лидери да се възприема и критикува като недемократичен, авторитарен и егоцентричен. За привържениците на партисипаторния и делиберативния модел на демокрация тези постдемократичмни лидери са „еднакви“, но това не е така. Има разлика между силни лидери в демократична и силови лидери в недемократична среда. На силовите лидери отговаря и апатична безкритична маса. Обратно – на силните лидери в демократична среда се противопоставят свободно изразявани политически интереси.

В популистката ситуация, в която са поставени новите водещи политици не се примиряват с ролята си на марионетки на „волята на народа“. Всяко политическо лидерство, особено съвременното, като професионална компетентност влиза в противоречие с „волята на народа“, често насочвана от демагози и популисти против неговото собствено благосъстояние. В елитарните теории на демокрацията е аксиома, че засилването на професионалната компетентност на ръководните личности при демокрацията е в полза на благосъстоянието на гражданите, докато засилването на егалитаризма и популизма водят до обратен резултат. Тази аксиома днес е подложена на преоценка.

Новият постдемократичен тип политическо лидерство изисква определена харизма, но и рационална идеология за собственото си себеосъществяване. Дори да се практикува в контекста на демокрацията, то не е демократично ръководство в традиционния смисъл на думата. Появява се нов тип харизма, която е в състояние да форматира политическите предпочитания на гражданите като използва техните популистки въжделения. Традиционния тип административно лидерство не може да се справи с популистката ситуация и засиленото желание за егалитаризъм. С други думи новият тип политически лидер трябва да бъде едновременно харизматичен и способен да укроти популизма, който го е издигнал на власт. Той не може да е вечно „слуга на народа“. Новият тип лидерство налага волята си на народа, а не я взема наготово от него.

Усложняването на политическия процес в плуралистичните общества, новите конфликти и комплексни проблемни ситуации водят едновременно до „отвръщане от политиката“ на масите и до засилване на отчуждението на елита от тях. Като резултат наблюдаваме искане за нов тип политическо лидерство, което се основава на ирационални логики на поведение, характерно за ерата на популизма, но същевременно излиза отвъд тях, защото успява често на ръба на институционалната норма на демокрацията, да наложи – демагогски или не – волята на водача. Точно такъв модел на поведение издигна лидери като Виктор Орбан в Унгария, или братята Качински в Полша. Това води в перспектива до фактическо обезвластяване на гражданите, но често и по тяхна собствена воля. Този момент се проявява и в България, защото политическият режим деволюира през последните 15 години от фасадна демокрация към олигархично- делегирана демокрация. Контрадемократичната вълна заплашва да помете извоюваните с толкова усилия за четвърт век демократични права и свободи. Властващата посткомунистическата олигархия спира засега появата на  рационално политическо лидерство и партия, която да преодолее посткомунизма.

Новият лидер – бизнесмен или актьор?

Днес често се поставя ексцентричния въпрос бизнесмен или актьор трябва да бъде  новият политически лидер. Така сравняват новото политическо лидерство в лицето на Доналд Тръмп с лидерските качества на Роналд Рейгън преди четвърт век. Съществуват две интерпретации – Тръмп е пълна противоположност на Рейгън и Тръмп е Рейгън на новата политическа реалност. Ако левите отъждествяват негативно Рейгън и Тръмп, десните ги отъждествяват позитивно. Обратно на тях и отвъд аксиологичния подход феноменът Тръмп не се разглежда като отрицание или продължение на феномена Рейгън. Отвъд общите черти на тяхното лидерство могат да се открият и твърде съществени различия. Рейгън не е просто актьор, влязъл случайно в политиката, а преди да бъде избран за президент има дълъг и богат политически опит като губернатор на Калифорния.

За разлика от Рейгън, Тръмп нахлува в политиката буквално от големия бизнес. Това става възможно, защото Тръмп е продукт на четвъртвековната крайна дяснолиберална концепция за подчиняването на политиката на логиката на пазара и бизнеса. В крайната си форма тази концепция прави политиката и демокрацията напълно излишни. В „Демокрацията: богът, който се провали“, Ханс-Херман Хоппе характеризира демокрацията като „притежавано от обществото правителство“ (за разлика от монархията, която е „частно притежавано правителство“). Но и монархията, и демокрацията, са системи със сериозни дефицити в сравнение с „естествения ред“ – система, свободна от данъчно облагане и принудителен монопол, в която различни юрисдикции свободно се конкурират за привърженици. Изходът според него е във връщане към „естествения ред“. Този естествен ред означава „общество на частното право”, „подредената анархия”, „анархо-капитализъм”, в който на практика държава и политика не съществуват.

Доналд Тръмп е рожба точно на този утопичен идеал – бизнесът измества политиката, подменяйки я напълно. Но доколко бизнесмени ще успеят да правят политика, което par excellence е обществена, а не частна дейност? Доколко ориентирани към частния интерес бизнесмени ставайки политици ще съумеят да защитават имагинерното според тях „общо благо“? Това са въпроси, на които няма рационален отговор.

Политическото лидерство днес във все по-голяма степен се стреми да формира предпочитанията на гражданите, които са се плурализирали, фрагментирали и икономизирали през последния четвърт век. „В условията на едно консуматорски ориентирано общество, плурализирането и фрагментирането на политическите предпочитания означава, че те не са толкова резултат от обективните условия на живот и специфичните социокултурни и икономически контекстуални обстоятелства. Тези предпочитания не се влияят толкова от специфичната среда, в която са били формирани в продължение на десетилетия, когато съсловната, класовата или религиозна среда е играла решаваща роля.“ (Клаудия Рици, Гари Шаал).

Днес бившият пролетарий отпреди половин век е едновременно наемен работник и притежател на акции, ревностен католик и хедонист, който в чисто житейски план може да бъде крайно толерантен и коректен и същевременно да репресира подчинените си и тези, които не мислят като него. В крайна сметка преплитането на различни противоречиви житейски възгледи и стилове създава нови предизвикателства към консистентността на политическите предпочитания. Това обяснява например защо работническата класа в Англия гласуваше за Тачър и защо белите мъже от долната средна класа предпочитат Доналд Тръмп пред Хилари Клинтън.

Популисткият бунт „против елитите“ е  реакция на нарушения обществен договор между политическите елити и „народа“. Когато старите либерално-демократични елити – все едно леви или десни, либерали, консерватори или социалдемократи използваха позитивите на  глобализацията изключително в своя полза, а прехвърлиха нейното бреме върху „червените вратове“ на работническата и средната класа, какъв отговор можехме да очакваме, освен Тръмп, Брекзит, Льо Пен или „Алтернатива за Германия“? Огнян Минчев обяснява победата на Тръмп и ролята на либералния елит за това така: „Не можеш да се бориш с идентичността на собствените си племенни общности – с „глупавите бели мъже“ – като организираш масирани нашествия на чужди племена с аналогична или по-примитивна идентичност: дали на латиноси в Америка или на мюсюлмани в Европа… Всъщност – можеш, но ако го направиш, не се учудвай, че собствените ти „червени вратове“ са се разбунтували срещу тебе. Подобно на всяка високопоставена класа, либералният елит не търпи негативите на мултикултурализма и глобализацията – той бере само техните плодове: евтина работна ръка, космополитна кухня, достъп до мъдростта на всички народи. Негативите остават за „червените вратове“ – загуба на работни места, междуплеменни конфликти, в които заварените племена са с вързани ръце като следствие от табутата на мултикултурализма.“ (Минчев)

Ако разгледаме алтернативите на традиционното либерално политическо лидерство то те могат да се обобщят така:
Дясно-популистка алтернатива в лицето на Доналд Тръмп в Америка,  Качински в Полша, Виктор Орбан в Унгария.
Националпопулистка алтернатива в лицето на Марин льо Пен във Франция.
Ляво-популистка алтернатива в лицето на Ципрас и неговата партия „Сириза“ в Гърция и „Подемос“ в Испания.
Авторитарна алтернатива на демокрацията се вижда в лицето на силов  лидер от олигархичен тип като Владимир Путин в Русия и Таип Ердоган в Турция.

В България наблюдаваме смесица от тези маргинални типове политическо лидерство, която понякога придобива карикатурни размери.

Тези модели не могат да се отделят от медийната опаковка, в която ни се сервират. Шимон Перец едновременно тъжно и остроумно отбелязва, че в съвременните демокрации: „…телевизията направи диктатурата невъзможна, но демокрацията непоносима.”

Наистина в повечето случаи това е така. Съвременните алтернативи на либералната демокрация са карикатурни, но напълно възможни. Неспособността на традиционните либерални елити да преосмислят сложните проблеми и конфликти в съвременната епоха на глобализация, на социална поляризация и ново преселение на народите, на все по-несвободен пазар и на псевдодемократични практики, съпътствани с корупция и непотизъм, на контрадемократична вълна и хибридни войни за унищожение на цивилизацията чрез терор и пропаганда, са вече опасност за самите тях.