Георги Коритаров, ТВ Европа

Тази седмица, която предстои, е една от най-трудните, може би най-емблематичните и с особена интрига по отношение на възможността да бъде обяснявана. Във вътрешнополитически план едно събитие събира в себе си няколко нива на интерпретация. Това е очакваното гласуване в българския парламент дали да бъде дадено разрешение да започнат преговори между правителството и съответните фирми и структури в Съединените щати за закупуване на бойни изтребители F16. Както вече практически всички са се убедили, този проблем не е технически, а е 

във висша степен геополитически

 Това е проблем, който идва да препотвърди българската не просто евроатлантическа ориентация, а българското разбиране за това как е построен Североатлантическият алианс, кой е основният носител на енергия и на гаранции за световна сигурност и как би следвало да изглежда на ниво политически послания Североатлантическият алианс. С други думи – изборът на изтребители е външнополитически избор и препотвърждаване на геополитическа съпричастност. От тази гледна точка би следвало да се тълкува и вотът, който предстои. По предварителни данни това ще стане в сряда. Очакването сочи, че коалиция „Обединени патриоти”, които са коалиционен партньор в разширената формула за управление, лидирана от ГЕРБ, едва ли ще осигурят необходимата количествена подкрепа от депутати. И партията Атака, но и НФСБ изтъкнаха свои аргументи, които по-скоро отвеждат към допускането, че те ще гласуват против F16. Малцината гласове на ВМРО на военния министър Красимир Каракачанов едва ли ще стигнат, за да бъде реализирано мнозинство. 

Погледите са насочени към Движението за права и свободи

 И тук възниква голямата интрига и необходимостта от обяснение. Това обяснение би следвало да се върне далеч назад в историята, откъдето можем да изведем един случай на гласуване през 1993 година. Тогава премиер на страната беше Любен Беров, който пък състави своя кабинет на основата на мандат на Движението за права и свободи. Най-голямата партия, която подкрепяше Любен Беров в рамките на така нареченото тогава „динамично парламентарно мнозинство” беше БСП. СДС с лидер все още Филип Димитров /току що свален от власт като премиер/ беше яростна опозиция. Яростна, като казвам имайте предвид, че идваха вот след вот на недоверие срещу Любен Беров – като виелица. В един момент, в който беше отправено искане България да даде коридор през наша територия към Македония, която беше в ембарговата зона непосредствено до Съюзна Република Югославия, да отпътува кордон с водоноски, които бяха под общия знаменател на военна техника и се изискваше гласуване в българския парламент за даване на разрешение, БСП категорично казаха „ние сме против, няма да допуснем този конвой.” Тогава, въпреки че беше наистина безпощадна опозиция, ръководена от стратегическата идея България да води неотклонен път към евроатлантическите структури с идея бъдещо членство в НАТО, а и в Европейския съюз, яростната опозиция 

СДС подкрепи премиера Беров и гласува заедно с ДПС

 БСП бяха против поради своята късогледа и заложена още тогава антиатлантическа политика, но СДС, които бяха опозиция на Беров, подкрепиха кабинета. Така България не се опозори пред света. Така България трасира една стъпка повече и по-близо до НАТО, което се случи 11 години по-късно. Днес ДПС е призвано да върне този жест на най-силната в момента, истинска в прагматичната си политика дясна формация, каквато е ГЕРБ и нейното правителство. Подкрепа на ДПС за F16 ще бъде жест, който ще обозначи своеобразно връщане на онзи жест към онова дясно правителство. От него няма да следва, че ДПС е коалиционен сегашен, скрит, открит или бъдещ коалиционен скрит или открит партньор на ГЕРБ. Просто ще означава, че както тогава СДС продължи битката си за сваляне на Любен Беров, така ДПС дори да си остане в опозиция, ще е показало, че

 темата за НАТО е надпартийна 

и в известен смисъл надхвърля всякаква конюнктура. Ако това се случи, вгледайте се в образа на събитията от 1993 година.