Николай Василев

В началото на месеца, в който се навършват 100 години от болшевишката революция в Русия, и от писмото, с което британският министър на външните работи Артър Балфур уверява банкера Уолтър Ротшилд, че Лондон подкрепя заселването на евреи от цял свят в току що завладяната от британците Османска провинция Палестина, паметникът на Съветската армия в София осъмна с вандалски надпис: „100 години ционистка окупация“. 
Авторът на този вандалски акт, както и смисълът на посланието остават неизвестни. Ако драсканицата се беше появила някъде другаде, вероятно щеше да се приеме като атни-израелско послание. За милиони, араби, мюсюлмани и други, масовото заселване на евреи в Палестина и последвалото изграждане на Държавата Израел е акт на агресия, срещу местното арабско население. Но дискусията, която се разгоря в България не беше около правото на Израел да съществува. За огромното мнозинство българи Израел е реалност и родените в „Светите земи“ евреи и араби трябва да намерят начин да живеят в мир.
Появата на надписа именно върху паметника на Съветската армия подсказва, че посланието му едва ли е анти-израелско. Какво може да е то тогава? Известно е, че нацистката пропаганда 

 представя комунизма като еврейска, „ционистка“ конспирация

 Дали авторът на надписа не е неонацист, за когото всички пострадали от комунизма са жертви на някаква „ционистка“ окупация? Обществената дискусия обаче не се концентрира около това „еврейска“ конспирация ли е т.н. Велика октомврийска социалистическа революция (за която може да се спори доколко е велика, доколко е октомврийска, доколко е социалистическа и доколко е революция)?
Българите винаги сме били народ здраво стъпил на земята, за когото конспиративните теории никога не са изглеждали правдоподобни. Дори някой някога да е вярвал, че някакво тайно общество от богати евреи контролира света, никой никога не е приемал, че нашите еврейски съграждани са част от някаква гранд-конспирация. Разделението „ние – те“ винаги е минавало по вертикала, не по хоризонтала. Никога не сме мислили в категориите „ние българите, славяните, християните – те евреите, мюсюлманите и т.н.“. По-скоро се е мислело „ние – народът, който включва евреи, мюсюлмани и т.н. – те, властта“. Властта за нас е чужда, дори и да е съставена от (доскоро) „наши“ хора. Жертвите на Закона за защита на нацията след 1940 и на т.н. „Възродителен процес“ след 1985 бяха привидени от народа като „наши“, а властта - като чужда! Затова през Втората световна война, когато сред повечето народи от Източна Европа се разрази анти-еврейска истерия, българите запазиха своите евреи. Затова и когато в края на 80-те в съседна Сърбия се разрази анти-албанска истерия, българския народ не се поддаде на бясната анти-турска пропаганда.
Официална Русия тласна дискусията в посока, която авторът на надписа едва ли е имал предвид. Говорителят на руското външно министерство Мария Захарова излезе с изявление: "В годините на Втората световна война благодарение на (съветските) воини е предотвратена депортацията на евреите от България и по този начин около 50 000 души бяха спасени от неминуема гибел".
Това изказване предизвика оживена дискусия в българското общество. Министърът на външните работо Екатерина Захариева министърът на отбраната Красимир Каракачанов, и дори президентът Румен Радев определиха изказването като "провокация". Неочакваното единодействие на българската общественост и дори на българския политически елит изглежда накара руското посолство в София да признае приноса на България за спасяване на евреите. Малко по-късно обаче председателят на Руското военноисторическо общество (РВИО) Михаил Мяхков заяви: "Главният аргумент за заемането на подобна позиция от българските власти е била променената обстановка на военните фронтове, победата на Червената армия край Сталинград и Курск, жертвите на съветския народ, дадени за освобождаването и на своята страна, и на страните от Европа."
В дискусията се намеси и Ефраим Цуроф - ръководител на центъра "Симон Визентал" в Ерусалим. Той определи руските твърдения, като абсурдни, но предположи че: "много повече евреи щяха да загинат по време на холокоста без Червената армия, но това са два отделни въпроса...няма съмнение, че приносът на Червената армия в разгрома на нацистка Германия, която в края на краищата прекъсва окончателното решение“.
Цялата дискусия постепенно се превърна в низ от спекулативни твърдения в стил 

„теорията за хаоса“

 Според нея, размахването на крилото на пеперуда в Китай, може в крайна сметка да доведе до ураган във Флорида...
Трябва да бъдем почтени и да въведем някакъв строен ред в представата ни за историческото минало. Малка е вероятността да сгрешим, ако кажем, че без героичната съпротива на Съветската армия, Хитлер е щал да се утвърди като безспорен господар на Европа. От това обаче съвсем не следва, че Съветският съюз е воювал, заради европейските евреи. Ако не вярваме на теорията на Виктор Суворов – която разбира се е яростно отричана в Русия, Съветският съюз влиза във войната по една единствена причина – защото е бил нападнат. Ще е много непочтено да кажем, че Холокостът щеше да успее, ако Хитлер не беше нападнал СССР. Ако сме непочтени в спекулациите си, можем да отидем още по-далеч. Много изследователи посочват, че нацистите прибягват до „Окончателното решение“ през януари 1942 година, когато става ясно, че планът „Барбароса“ се е провалил. Дотогава идеята е била евреите да бъдат „изтласкани“ извън нацистката империя – било в Мадагаскар, било в Сибир.
Да кажеш, че ако не са били победите на Съветската армия, рано, или късно България е щяла да бъде принудена да предаде своите евреи на Райха е толкова непочтено, колкото да твърдиш, че ако СССР се беше предал през 1941 година холокост можело и да няма. 

Историята не признава „ако“ 

и както храбростта на съветските войни защитавали своята родина, така и смелостта на българските общественици и политици защитили своите евреи заслужават уважение!
Не знаем какво точно е имал предвид човекът написал надписа на паметника на Съветската армия, но встарни от дискусията остана основният незададен въпрос – който все още разделя българската нация и който никога не е поставян за разискване в българо-руските отношения. А той е, защо след като е поддържал дипломатически отношения с България, докато тя е съюзник на Хитлер, Съветският съюз ѝ обявява война – когато тя е напуснала пакта и е на път да влезе във войната срещу нацистите. Ако днес Москва признава, че България е спасила совите евреи когато на територията ѝ е имало германски войски, нека каже защо СССР ѝ обявява война тогава, когато тя е готова да съдейства по всякакъв начин. Едва ли някой ще си позволи да заяви, че обявената на 5-ти септември 1944 година Съветско-българска война е спасила българските евреи. Всъщност след съветизацията на България, огромното мнозинство от български евреи преценяват, че нямат бъдеще в нашите земи и емигрират за Израел и за дурги стани. И ако едва ли някой одобрява вандалско драскане върху паметници, въпросът има ли за какво България да е благодарна на Съветската армия, навлязла след обявяване на война и трябва ли да има паметник с подобен надпис в центъра на София остава. Това е смислената дискусия. Останалото са размишления върху теорията за хаоса.