Преди всичко трябва да се подчертае, че междуметията са специфични езикови експликати, които се различават от предлозите, съюзите и частиците, където се придобива значение вследствие на позиционния контакт с други думи.

Междуметията нямат никакви признаци за валентност, нито потенциална, да речем, която да припознае нечия друга такава като при съюзи и предлози – чисто схематично макар. Междуметията нямат езиково обкръжение. Този факт би следвало да ни води в търсене на гносеологическата специфика тук. За коректност ще отбележим, че се държи сметка за единствения „съпровод” на обръщението, но синтаксисът изключва словесно-смислов контакт. Несъвместимостта с езикови експликации, първо, и достатъчността им да представят предикация, да имат информативен статус, второ, отделя този комуникативноналичен формат в особеност на човешката потребност от знание.

Битността на този модел в комуникативната ресурсност на аз-а е основание за изследователски срез от гледна точка на гносиса, естествено. Защо аз-ът експлицира по този начин и дали отсъствието на субектно-предикатна структура не е по-точно непосилно за аз-а? При това положение изглежда експликатът не е на аз-а, а е за него. Точно така и толкова, колкото и за всеки друг. Ох, ах, ех, у-у и прочие са емотивни експликати. Струва ни се, че тяхната материализация не е даже чисто езикова, а просто буквена конфигурация, зад която стои душевна рефлексия.

Нерационалният контакт оправдава дефинитивната референция на междуметията, сама по себе си заредена с противоречивост, от която произтича известно съмнение относно езиковия характер по принцип на този клас експликати. На първо място, звукоподражателната им природа съвсем не им придава каквато и да е словесност, според нас. Още повече подражателността като сочен им феномен недвусмислено ги отделя от homo sapiens и по този начин и от априорната им принадлежност към езика като единствено притежаван от него феномен. Освен този маркер може да се има предвид и делението им, пак по дефиниция, и на емотивни. Емотивността обаче също е различна от менталността като характеристика, въпреки че е, този път, принадлежност и на самия homo sapiens. Емотивността няма препокриване със съзнанието, чиято технология на познанието обслужва езикът. Неслучайно експликатите на емотивността се дефинират на равнище звук, чиято буквена материализация не е аналог на дума.

Дотук диалектиката нито е нарушена, нито даже изместена. Без да се забравя, че езикът също обслужва и емотивността в широк спектър (например конотацията като маркер въобще; или думи, чиято семантика изразява чувства – радвам се, радост, радостен, радостно и пр.), още повече се налага спецификата и нейното възможно анализиране на неезиковото (ангажираме се с този термин) изразяване на емоции, първо, и не на второ място, а по-скоро паралелно някак си, подражание на нечия звукова палитра – фауна или природа най-общо. Тази алтернатива на езика, притежавана от човека, е феномен, който ни повече, ни по-малко си е лингвистичен контрапункт. Нашето внимание се ангажира с опит да се анализира този контрапункт, колкото и условност да се налага или пък произтича при едно подобно разграничение. Защо човекът потребява подобен феномен или пък защо подобен феномен обслужва субекта на езика все пак? Дали този феномен поставя субекта на езика в някаква зависимост и дали тази зависимост не е и зависимост на езика едновременно? Ако е така, може ли да се подозира езикова недостатъчност и коя е причината за нея или пък каква е резултативността от подобен дефицит? Какви са допирните точки, ако има такива, между езика и неезиковия феномен на или за компенсаторна „словесност“, т.е. компенсаторна буквена експликативност?

Както вече се посочи, първата група на езикови експликати за означаване на звукове на фауната и природата (бау-бау, мяу-мяу, грух-грух или туп, бух, пляс, цамбур, тра-та-та-а, фиу-у, у-у и пр.) имат подражателен характер, който ги отграничава от състава на езика, чрез който субектът познава. Не може да се пропусне, че езикът си има собствено свои ресурси за изразяване на този сегмент от познанието. Например кучето лае, котето мяука, прасето грухти, топката падна (тупна), камъкът падна във водата, инструментът свири (звучи), вятърът духа (вее) и прочие. Предвид на това звукоподражателните буквени експликати не са езиков ресурс. Те са част от неезикова семиотика, която субектът на езика заимства. Заимстването е доказателство, че те не са резултат на рефлексия, преработена от съзнанието като технология на познанието. Те са резултат на подражанието, каквото всъщност е и дефинирането им в лингвистичната литература. Затова и не са смислово осигурени. И не може да не е така, тъй като, както вече по-горе се каза, са друга семиотика, не на субекта на езика, т.е. неезикова. Припознаването им като някакъв ресурс от човека не ги включва в строго езиковата система. По-скоро изглежда би било коректно да се положат в системата на паралингвистиката, например в парадигмата на мимиката и жеста, но с фонична характеристика. Звукоподражателните буквени експликати не могат да бъдат средство за комуникация. Те не могат да представят изречения дори и в компромисния, синкретичния вид на предикацията.

Предикацията означава процес на съзнанието, основан на рефлексията, при който по пътя на процесуалността най-общо се презентира времева проекция на отношението между два обекта от действителността. В основата обаче на подобно взаимодействие е единица рефлексия на субекта на езика, презентирана езиково, мисловно. Нито подражанието, нито адресатът му могат да покрият тази технология.

Сама по себе си пък фониката на каквото и да е вън от субекта на езика не може да презентира или реферира процедура на съзнание по принцип. Това е основното, за да има впоследствие интонационна и граматична характеристика. Т.е. интонационната облицовка е нещо минимум паралелно, ако не и вторично, на предикацията като процес на съзнанието. Звукоподражанието е репродукция на несъзнание от субекта на езика и не може да се разположи в полето на предикацията. Според нас звукоподражанието е заимствана семиотика с конотативна ориентация, която се родее с паралингвистиката. Звукоподражанието не е и ресурс с компенсаторен механизъм, защото вече се каза, че езикът притежава собствени средства за номиниране и за предициране на този сегмент от действителността: лай, кучето лае; падане, топката (камъкът) падна (тупна) и т.н.

Преди да завършим, трябва да споделим, че ако се налага да се търси позиция, или по-точно да се квалифицира позицията на звукоподражанията в структурата на езика и по-специално в синтаксиса, в комуникативната структура, то те единствено могат да се припознаят като приложения в предикативни структури, чийто субект и предикат се препокриват с продуцирането им: кучето излая „бау-бау“ или „бау“ – излая кучето. Във втория вариант, държим да се отбележи, възклицателният знак не е предикативноструктуриращ или облицоващ елемент, а графика на фониката и нищо повече.

Ако приемем компромисно, че приложени в синтаксиса, па макар и в уговорените по-горе изречения със субектно-предикатна структура, аналогова на продуцента им, те, извадени точно от състава на единствено този вид изречения, може би влизат опосредствано в конкуренция, да речем, с думите – изречения, пак компромисно и все пак по аналогия като метод, или екстраполирано, не може да се защити подобна допустимост. Думите изречения от типа Къща., Пролет., Момиче. и др. имат за работен синоним класическата предикативност по модела: Това е къща или Виждам къща и Навън е пролет, Пролет е, Искам да е пролет, Любимият ми сезон е пролетта и прочие хипотези. Във всички случаи въпросната дума е или предикатив, или допълнение. Дори в по-отдалечения от субектно-предикатната структура случай на допълнение предикатът пак е продукт на собствена на субекта на езика дейност и е известната дясна, права интенция на предиката. Звукоподражанията не биха могли да издържат нито в единия, нито във втория случай на хипотезите, които предлагаме по аналогия, или като допустимост на екстраполиране.

В заключение, намираме дотук изложените основания за достатъчни в подкрепа на тезата ни, че:

първо, те нямат комуникабелност;
второ, не са езиков контрапункт;
трето, са единствено и само конотативен маркер;
четвърто, наличието им в езика с придружаващ ги интонационен маркер (!, .) не е интонационно приключена предикативна единица, защото не са продукт на субекта на езика, а е графично изразена или осигурена конотативност или фоничност с различен от homo sapiens продуцент.

Различна от звукоподражателната експликация е експликативността на емотивност: ох, ах, их, ех, у-у-у, уф, е-е-е, а-а-а, тюх, тц-тц-тц, о-о-о, и-и-и и пр. Тук е налице собствено продуцирана фоничност, с която се маркира душевно състояние по директен път, без трансмисията на съзнанието. По тази причина фоничността е на извънезиково равнище. Неналичието на смисъл за отделните звукови комплекси при безспорното наличие на имплантирано състояние на субекта на езика е израз на особена рефлексия. И понеже става въпрос за рефлексия все пак, значи в известна степен е налице познавателна стойност. Тя обаче е по-висша от обичайната, тъй като се отнася до „интериора“, условно казано, на себе-то. Авторефлексията е не само различна от рефлексията, но и по-усложнена като процедура в сравнение с нея. А когато диференцирането продължава по отношение на ментална и емотивна основа, се проявява известна вариативност и на равнище експликативност.

Менталната, да я наречем, авторефлексия се реферира, разбираемо, от модусните структури. Емотивната авторефлексия е може би по-дълбинно разположена като процедура. Безспорното деление на съзнание и психика обуславя не само и не просто вида авторефлексия, но и предпоставя равнищата на референта. Впрочем философията отдавна познава и признава подобно специфициране. В древността мистицизмът разполага три степени на познание – рационално, емотивно и интуитивно. По-късно феноменологията изследва точно познанието като по-висше знание, или отвъд рационалното знание. Всъщност никой не може да отрече, че ни е еднакво необходимо или достъпно както радвам се, тъгувам, тежко ми е, хубаво ми е, така също и спонтанното и непретенциозно ах, ех, ох. Но едва ли, ако се ангажираме с прецизност, бихме могли да приемем за безусловна синонимия например между някои от тях или пък да не приемем също така, че точно и приемливата на пръв поглед синонимичност съвсем не снема релевантността на различимостите.

Първо. Вече неколкократно се каза, че ох, ах, ех са неезикови звукови комплекси, експлициращи директно емотивността на homo sapiens-а. Тези звукови комплекси са неезикови и заради това, че всепризнато в дефинициите на граматиката, както това бе проследено вече, нямат семантика. Само че някак трябва да се ревизира квалификацията несамостойни думи. Неслучайно в настоящото изследване последователно се номинират като неезикови комплекси. Не е точно да се наричат думи. Никаква допълнително привнесена квалификативност и класификация не може да направи устоима употребата дума, когато се имат предвид тези експликати на човешката фоника. Просто защото твърде сериозно лексикологията изследва думата като обект и за нас е неприемливо което и да е езиково равнище или по-скоро равнище в граматиката да презентира компромис като дума без собствено значение (несамостойна дума). Ние считаме, че тези експликати са достатъчно различни не единствено от класическите, самостойни думи маса, приятел, книга, хубав, но и от несамостойните и, за да, не, ли. Докато и и за, както и да и ли все пак имат функционалност, функция на окръжаващото ги езиково наличие: аз и ти, книга за тебе, да ходя, то ох, ах, ех нямат подобно поведение или не могат да се държат така, по подобен модел. Да, за, и са в контакт все пак с други думи. Т.е. въпреки че не притежават значение, имат функционалност, която им придава значение. Контактът на за, и, да с думи е възможен и резултативен. Вследствие на контакта те самите придобиват значимост. Всичко дотук може да се превърне в доказателство, че след като имат не само позиционен контакт, но и функционален и функциониращ, който репродуцира вторично значимостта им в конфигурацията, те са наистина думи. Подобно ситуиране не е приложимо за ох, ах, ех. Тези комплекси не са съвместими с думите по аналогов на гореописания начин, освен че нямат значение. И преди всичко – освен че и изразяват емоция, която не е продукт на съзнанието с референт феномена език. Няма никакъв компромисен подход към легитимирането им като думи, или не са езикова принадлежност, казано по-категорично.

Ох и ах, ех и пфу обаче имат битност в човешката комуникативност така, както комуникативността ни се ползва от вдигането на ръка за поздрав или махане за сбогом; или кимането на глава за съгласие или не. Но никой не казва, че това е езиково средство, а че мимиката и жестът са нашата паралингвистика. Значи на този етап може да се изрази категоричност, че ох, ах, ех не са класически лингвистични ресурси. По-късно ще се ангажираме да прецизираме позиционирането им спрямо лингвистиката.

Ох и ах, за разлика от кимането с глава или махането с ръка, са фоника. Докато паралингвистиката е екстравертна семиотичност за комуникативността, то тези експликати все пак са част от нашата фоника. Интровертността им като продукт ги доближава до лингвистичните ресурси, които също имат фонична характеристика. Разликата е, че нямат значение. Но пък изразяват емотивност. Естествено, стои въпросът какво е това. Разбирането за отсъстващо или неналично значение, първо, но за израз на емотивност, второ, и статут на комуникативност, трето, оправдава амбицията ни да се ангажираме с анализ, който да ни приближи до едно прецизиране, доколкото ни е по силите, на естеството или статута на тези звукови реалии.

Аз произнасям ох и също чувам ох. И понеже комуникацията е обмен на информация и е двупосочен, двустранен процес, ще се подходи и към двете възможности. Моето ох е адресант. Адресатът реципиира това ох и го натоварва многопосочно или полифункционално донякъде. Ох може да се разгърне като: иска ми се да споделя нещо, но не мога; боли ме нещо; не мога да се справя, нещо ме притеснява; просто нещо не ми е добре и пр. (Затова теорията за пресупозициите не е релевантна при тези експликации. Първо, дори контекстът и реконструираната контекстна семантика не преодоляват гносеологическата недостатъчност. Второ, дори да приемем тези реконструкти с видимо ограничителна семантика, то и този факт също е своеобразно доказателство за тезата ни за гносеологическата недостатъчност на изначалната езикова експликативност – необходимостта от помощта на контекста.)

Ох, ах, ех са фонични експликати на емотивното знание, което е достъпно на чувствата и сензорите, но не на съзнанието, и затова отсъства езиков аналог. Този сегмент от познанието е авторефлексия. Интровертността на прототипите, отнасяща се към чувствата и емоциите или просто към сетивата (сензорността), предопределя дистантността от мисленето. Това от една страна. От друга страна, налице е безусловна спонтанност, която е вид рефлексия, но не на съзнанието. По-скоро е налице рефлексия на психическо и физиологическо равнище, близка повече до проявата на сензорността. Няма как да не се признае, че ох е и озвучената съпротива на допира например до горещо. Обаче ох може и да е стон на душата. Би могло, струва ни се, да приемем, че след като в езика има и лексеми за това, ох е една контаминирана словесност или синкретизъм на езика, да речем. Тази хипотеза допуска опит за анализ на синкретизма на ох .

Езиковите експликати ох, ах, ех, и-и и пр. нямат значение, съгласно граматиката. Така обаче не се обяснява коректно наличието им в езика. Освен това присъствието им в комуникацията е достатъчно условие за тяхната стойност. Дали дефинирането им, че не са със значение, но са все пак думи, е изчерпателно в този си вид? Струва ни се, че може да се продължи, и то предвид на триъгълника на Фреге от семантиката, където се разграничават вътрешната форма на думата (денотатът), значението (десигнатът) и понятието, смисълът (сигнификатът). Т.е. ох, ах, ех, и-и и пр. нямат значение, но притежават проективност в останалите позиции в съответствие с разбирането на Фреге за денотат и сигнификат. Тези два пласта са достъпни за феноменологичния подход с оглед на познанието или комуникативната себестойност на разглежданите езикови експликати. Колкото и претенциозно или даже неуместно да звучи това название, предлагано от нас като по-коректно назоваване, вместо общоприетото думи с несамостойно значение (междуметия), може да се приведат аргументи в защита на тази претенция.

Тезата на Мерло-Понти за съпътстващия или заместващия мисълта език и необлечените в думи мисловни схеми, според Джемс, обясняват и оправдават изключителното поведение на ох, ах, ех, их и пр., що се отнася до това, че те битуват единствено като артикулация или графика. Ние не мислим със или във ох, ах, ех. Никой от нас не може да произведе в мислите си ох, ах, ех. Наум не охкаме и не ахкаме, нито ехкаме или пр. Само на глас. Или пък го изписваме. Значи тези експликати не са аналози на мисленето, но са факт на знанието. Осъзнаване на собствената емотивност като авторефлексия или рефлексия, без да е ангажирано мисленето, е сигнификатът на този комплект от езиково експлициране. Денотатът се свързва с емотивния свят на човека. Аз-ът като езиков продуцент и носител на съзнание материализира авторефлексията неизбежно. Съ-знаването на емоцията е безспорно. Феноменът се разполага в нементалния сегмент на съзнанието, чийто фокус е субектът на езика. Тъй като артикулацията и фонирането са негови физиологични параметри или по-скоро параметри на езика с физиологична характеристика, то материализирането по този начин на съзнанието води до наличието на конфигурациите ох, ах, ех и пр., по аналогия на материализираното съзнание, което се постига по мисловен път. Невъзможността да разположим в мисълта си ох и ах и аксиоматичната им фонична характеристика доказват принадлежността им към друг тип знание, нерационално обаче. Като се има предвид Хайдегер, може да се търси разполагането на това знание при емотивното и на границата му с мистичното. Евентуалната граничност би произтекла в случаите на недефинирана емоция или на безспорна концентрация на емоциите, наподобяваща усилена синкретичност. Т.е. преливащата емотивност, за която съзнанието не е в състояние да приложи поетапно деконструкцията или я прилага крайно – до мълчание, се приравнява на своеобразна мистичност. Затова сигнификатът на тези езикови експликати не притежава категоричен аналог. Смисълът в тези случаи се ангажира интонационно. Точно тези два компонента осигуряват комуникативността на експлицираната емотивност, а пък комуникативността им придава значимостта от гледна точка на познанието.

След като това е безусловно така, няма как да не заслужава внимание предикацията в тези случаи. Ясно е, че субектът на езика рефлектира и познава, като предицира. Тук обаче субектно-предикатната формула не може да се разположи. Ето го втория аргумент за непринадлежност към мисленето и за некласическата езиковост на формата им. Непреминаващата през мисълта емоция има и друга стойност, освен комуникативна. Бидейки знание, тази емотивност е аргумент за гносеологическата недостатъчност на мисленето и, оттам естествено, и на езика като негов аналог. Защото в действителност емоцията може да бъде осъзната през мисленето. Ние безспорно материализираме в език емоционалния си свят: радвам се, боли ме, страдам, за съжаление и т.н. И въпреки това има още нещо в душата и сърцето, което мисълта не може да овладее и да репрезентира в класически модел и форма. В тези случаи съзнанието се обслужва и самото то пък обслужва нерационалността на homo sapiens-а, а приведената в негов режим физиология като глас „изнемогва“ до о-о или ох, а-а илиах, е-е или ех и пр. вариации.

По-горе посоченият синкретизъм като емоционален спектър е последователно проявяван и, тъй като се отнася едновременно и до денотативната, и до сигнификативната природа на формите, няма как да се неутрализира дори когато се атакува комуникативната битност. Значимостта като информативна единица е релевантна за съзнанието. Познавателната им стойност обаче не се постига мисловно и точно затова няма субектно-предикатна структура. Смислово-интонационната характеристика ги легитимира като комуникативни модели, но аналогията свършва дотук. Единственият компромис може да се изрази само като уговаряне на синкретична предикация и синкретична предикативност. Това може и да е точно така и да не бива да се подминава. Важно е може би да се опита дали подобен факт – на синкретичната предикация, е редундант, или обратното – е феномен. Сигурно второто е по-вероятно. Обосновката е, струва ни се, ясна и затова много достъпна. Ако се допусне, че е редундант, би трябвало денотативната природа да е подвластна на мисленето и оттам аналогията да я подчини на класическото езиково моделиране. Прецедентите са налице в изобилие. Това първо. Второ, нищо не подсказва за вторичност тук, при тези синкретични предикативни аналози. Трето, тази синкретичност не е продукт на съзнанието, а е негов прототип, което също отвежда в посока на първенстващото, или предхождащото, като държим сметка за мисленето като маркирана позиция, след което емоцията и мистиката се градират по-високо от рациото. Градацията е възходяща, защото познанието е висша цел и гравитира нагоре или пък навътре и надолу. Пето, след като не се вмества в мисленето, значи е по-висше от него знание, което е съзнавано, но изглежда не е осъзнато, щом е в онази негова част, която е различна от доминанта мислене като класика. Ако точно този сегмент съзнание, различният от мисленето, е по-нисш, той ще е обозначен от мисленето по правило. Недостъпността е, пак по правило, по-високо и висше.

От всичко казано дотук следва да се приеме, че:

това знание не е осъзнато в класически смисъл;
то е по-висше знание; синкретичната предикация е по-висок клас на информационно моделиране;
аналогията е постижима до звук и интонация;
това е предел преди мълчанието, което е знакът на висшето знание, на нелимитираното знание, на абсолютното познание.
В синкретичната предикация субектът на езика влага усилие за езикова експликация в минимализирана форма, като че ли за да придаде условен знак за продуцентството си на иначе недокрай подчинена на съзнанието рефлексивност, някаква неосъзната съвсем познаваемост. Достъпът на органиката е дотолкова, доколкото да се маркира адресант – пестеливо до минимум като форма и затова точно неограничено като смисъл. Този звуково-интонационен изреченски феномен е еквивалент и доказателство за гносеологическа недостатъчност на езика като експликат на мисленето и същевременно присъствие в езика на паралелното на рациото знание като по-висша форма на познание, една своеобразна езикова толерантност в името на познанието.

Синкретичната предикация и тезата ни, че е феномен на познанието, по-висш модел на рефлексия, се доказва и от това, че тези експликати са етимони на класически проекции на предикатите охкам, ахкам и пр. Само че словообразуването с нищо не подпомага семантичния прочит и тук. Охкам означава, че казвам ох. Още веднъж се потвърждава езиковото „безсилие“ като израз на ментална недостатъчност. Охкам или казвам „ох“ е просто метаезик, но не е език. Т.е. словоформите охкам иахкам са формално доказателство на предикацията в ох, привеждане в разпознаваем за мисленето и езика модел на предикат, без да се прониква в семантиката. Подобно форматиране на предикативността и продължаващата заедно с него недостъпност за разгръщане на смисъла потвърждават тезата ни за висша степен познание по отношение на рациото.

Субектът на езика знае, но не разбира, защото разбирането е ментален феномен. Концентрираното знание не може да се разположи в технологичната матрица на мисленето. Ако се опитаме да разтваряме този „концентрат“, всичко ще се сведе до метаезикови употреби: мисля, че ме боли ; искам да кажа нещо, но не мога или не зная какво е точно то; боли ме нещо; иска ми се да… и пр. все хипотези за хипотези. Просто безсилие на езика заради непосилност на мисленето, защото е извън неговия периметър.

Заслужава да се отбележи, че тук не присъства и съм. Аз-ът също се е синкретизирал, условно казано. Отсъствието на съмдори, което означава отсъствие на времето на аз-а, е още едно доказателство за по-високата степен на познание, аксиоматична във времето и въпреки него; гранична за и с него; някак си константна и неброима, като се има предвид тезата ни за броимостта на тук и сега като проекция на аз-а в съм. Субект, предикат, време и пространство се сливат и заличават до синкретичното ох като звук на душата, която е далече и високо или дълбоко, за да се проектира и разгърне в материя. Материята я обслужва, както в случая и съзнанието, донякъде и някак само, като нейна алюзия.

За нас ох, ах, ех, и-и, а-а и пр. не са думи с несамостойно значение, защото, както по-горе стана ясно, те са с особено самостоен смисъл. Т.е. това са езикови експликати или комуникативни конструкти с крайно самостоен смисъл, защото са емотивно-мистично знание, но не рационално. Присъствието им в комуникативния ресурс на субекта на езика е категоричен израз на гносеологическа недостатъчност на езика заради неподвластността им и невместимостта им в мисленето и неговите модели.

Предикацията тук е висш модел, феномен на друго равнище на моделиране на знанието. Освен предикатния модел, и смисълът е феноменален със своята непрекъсната синкретичност.