Правя това от 20 години. Като журналист и син на родители, дошли от испанската област Андалусия, отново и отново пиша статии за имиграцията. В периодично мое задължение се превърна да обяснявам на германците какво е да живееш дълги, дълги години в тази красива и особена страна, без да имаш германски паспорт.

Това разказва Хуан Морено за германското списание "Шпигел" в коментар по повод това докъде се простира толерантността на германското общество и способността му да интегрира имигранти и чужденци.

Родителите ми са испански работници, пристигнали в Германия през 70-те години на миналия век, продължава Морено. Ако трябва да съм напълно откровен, те са чудесен пример за тоталния провал на интеграцията на чужденците. Десетилетия наред работиха на поточна линия в завод за гуми и въпреки това и двамата говорят развален немски, нямат германски приятели и гледат почти изцяло само испанска телевизия. И въпреки това нито един от тях не би си позволил да каже нито една лоша дума срещу държавата, превърнала се в техен дом: Германия.

През цялото ми детство се сблъсквах с обидни коментари заради произхода ми. За моите родители хора с подобно поведение никога не са били "истинските германци", а ограничени души, изолирани случаи, каквито има навсякъде. На възраженията ми, че т.нар. "изолирани случаи" са твърде често срещани, те отговаряха, че нито аз, нито брат ми щяхме да учим в университет, ако бяхме останали в Испания. Напомняха ни, че германците са им дали работа във времена, в които Испания не е била в състояние да изхранва собствения си народ. И тогава, и до ден-днешен думата, която описва отношението на родителите ми към държавата, в която те така и не се интегрираха, е една: благодарност. Освен това нещата сега са доста по-добре отпреди 30-40 години, смята баща ми, намеквайки, че днешните германци са по-толерантни и мили.

Има ли наистина промяна

Това, което може да се каже със сигурност, е, че Германия днес е различна. Берлин има кмет гей; канцлерът няма деца, но е с два брака; политик бе избран за губернатор, въпреки че има извънбрачно дете. 60-годишните имат татуировки, слушат по-хубава музика от внуците си и носят по-провиснали джинси.

Страната стана неузнаваема. Световното първенство по футбол през 2006 г., на което Германия бе домакин, се превърна в символ на новата, по-спокойна, по-весела и кой знае какво още нация.

Но ако всичко е толкова розово, как ще обясним регистрираните 200 атаки срещу хостели с бежанци от началото на годината? Как вилнеещите неонацисти се вписват в образа на нова Германия?

В опит да намеря отговор на тези въпроси, се срещам в Дюселдорф с Армин Лашет, заместник-председател на Християндемократическия съюз (ХДС) на Меркел и бивш министър на интеграцията в регионалния парламент на Северен Рейн-Вестфалия.

Помолих го да коментира атаките срещу хостели с имигранти, надигащите се крайнодесни настроения и растящия брой бежанци в Германия. "Всичко това ми напомня за ситуацията преди 20 години. Тогава бушуваха войните на Балканите и мнозина търсеха спасение при нас. И Германия успя да се справи".

Тежки времена

За мен това беше ужасен момент, и то не само заради икономическата криза, която удари и моето семейство. Баща ми, както и над една трета от чуждите работници в Германия загубиха работата си в периода 1993 г.-2003 г. Те се оказаха в директна конкуренция с източногерманците, които бяха дори в по-лошо положение от нас.

Наред с икономическите затруднения едва ли има имигрант, който да е забравил неонацистките погроми срещу имигранти в началото на 90-те години. Обществото и медиите бяха разделени по въпроса с чужденците. Вместо мир дойде подпалването на турски дом в Солинген, при който загинаха 5 души. Ситуацията започна да се успокоява едва когато броят на бежанците намаля. За първи път баща ми обмисляше да напусне Германия.

Не смятам, че германците осъзнават какво причиниха тези смутни времена на турците, арабите, италианците и испанците в страната. И тогава, и днес повечето имигранти са наясно, че голямата част от германците не мразят чужденците и не понасят насилието. Но въпреки всичко чувството за отхвърляне остава, заедно с неприятното убеждение, че "ислямът не е част от Германия". От друга страна, много къщи в Кройцберг са украсени със знамена с полумесец и мнозина, които никога не са живели в Турция, освиркват Месут Йозил, защото се състезава за германския, а не за турския национален отбор по футбол.

Според Лашет бежанската криза, за която в момента говори цяла Европа, не е толкова страшна. "Войната в Сирия ще свърши, хората ще се върнат по домовете си и Германия ще остане в историята като страна, помогнала на сирийския народ, когато той е имал нужда".

Но, добавя Лашет, трябва да разберете германците: много от тях се страхуват. Това е естественият човешки страх от непознатото, от чужденците, които са станали прекалено много. Разбирам тези хора, но съжалявам: расист, който е расист заради дълбоки страхове, си остава расист.

Избирателна ксенофобия

Задавам въпросите си и на Оливър Декер, социолог и философ от университета в Лайпциг, посветил научните си трудове на крайнодесния екстремизъм и ксенофобията. Миналата година той публикува изследване, което бе широко коментирано в медиите. Изводът му е, че днес ксенофобията в Германия бележи упадък. Декер обаче обяснява, че това е видимо само спрямо определени етноси, докато при други – като роми и мюсюлмани, отхвърлянето е дори по-голямо от преди.

Според социолога за много от германците чужденците се разделят на две групи: полезни и безполезни. "Например италианците носят със себе си своята национална кухня", иронично обяснява той. Испанци, французи, британци и американци се вграждат добре в обществото, намират си работа и плащат данъци. Но ако новодошлите не допринасят за развитието на обществото, те биват отхвърлени.

Декер обяснява, че германската идентичност е дълбоко свързана с икономиката. "Дори бедните се гордеят, че останалият свят ни завижда за икономическото развитие. Ако то бъде заплашено от имиграцията, толерантността намалява. Германия в момента е в икономически разцвет и расизмът е в упадък. Интересно е да се наблюдава какво ще се случи след няколко години".

След всички тези разговори не знам на кого да вярвам. Може би в момента сме на прага на нов велик момент, на раждането на една нова Германия с широко отворено сърце.

Откакто се помня, имам усещането, че всъщност повечето германци не желаят чужденци. В момента се извършва промяна. Дали е за добро – не зная. Но това, което ми дава надежда, е една цифра. Над 30% от децата под 15-годишна възраст в Германия имат имигрантски корени. Когато след около 20 години те създадат семейства, теоретично е възможно половината от населението да не е от "етнически германци". Това и само това в крайна сметка ме кара да вярвам, че родителите ми ще се окажат прави.