Тончо Краевски, bulgariaanalytica.org

Миналата седмица американският президент Доналд Тръмп назначи досегашния главен прокурор на Оклахома, Скот Пруит, за шеф на Агенцията за Защита на Околната Среда. Пруит премина през тежко изслушване в сената, където левицата начело с Бърни Сандърс го критикуваше остро за това, че не вярва в догмата за климатичните промени която е приета днес в обществото. Скот Пруит действително е прекарал значителна част от юридическата си кариера в битки с федералните регулации, които ограничават въглищната и нефтената индустрия, така че не е особена изненада че Тръмп го избра точно за този пост. Новият американски президент водеше повече от година кампания базирана на връщането на работните места в щати засегнати от екологичните регулации на Обама. Паралелно с номинацията на Пруит, Тръмп внася в Конгреса и проектобюджет за Агенцията, който предвижда 25% по-малко средства (от приблизително 8 на 6 млрд. долара) и 20% съкращения в персонала (от приблизително 15 000 на 12 000 служители) през 2018 година. Самата Агенция за Околната Среда е създадена през 1970 година от (републиканския!) президент Ричард Никсън, за да предпазва чистотата на водите и почвите от индустриално замърсяване, като това решение тогава се е ползвало с широка двупартийна подкрепа. През 80-те години и 90-те години обаче, когато теорията за глобалното затопляне започва да се налага в политиката, Агенцията започва да придобива допълнителни правомощия, които далеч надхвърлят опазването на чистотата на въздуха, водата и почвите. По време на администрацията на Обама федералната намеса в енергийната политика на щатите стигна невиждани нива. Обама блокираше разработването на находища на федерална земя (каквато правителството притежава много от времето Рузвелт), както и побреговете и заливите. Множество разрешителни за отваряне на находища на нефт и въглищабяхазабавяниилипростонебивахадавани. Междувременно милиарди долари държавни средства бяха инвестирани в субсидиране на възобновяеми източници на енергия, за да им се даде пазарно преимущество срещу традиционните горива. Те обаче нито успяха да предложат конкурентни цени на тока, нито да отворят достатъчно работни места, с които да компенсират вече изгубените. През 2015 беше приет „План за чиста енергия“, който имаше за цел да принуди производителите на електричество да намалят емисиите си с 32% спрямо нивата от 2005 година до 2030-та. Тази мярка обаче все още се намира в съдебна битка относно своята конституционност. През същата година Обама подписа и Парижкото споразумение, като пое ангажимент САЩ да намали емисиите си с между 26 и 28 процента. Споразумението влезе в сила на 4-ти ноември миналата година, точно четири дни преди избирането на Доналд Тръмп и това бързо помрачи радостта на екоактивистите по цял свят. Нека разгледаме техните аргументи и преценим дали имат тежест срещу ревизионизма на Тръмп.

Директен въглероден ефект и парников ефект

Малко известно е, че т.нар. „денайълисти“ или учени отричащи глобалното затопляне всъщност не оспорват, че въглеродният диоксид в атмосферата увеличава средните температури. Има разминаване само в стойностите – затоплистите смятат, че при удвояване на въглеродните емисии температурите ще се увеличат с 1,1 градуса, а денайълистите говорят за не повече от 0,6 градуса. Данните показват, че истината е някъде по-средата, но във всеки случай под 1 градус. Истинският спор, който има решаващо политическо значение е този за парниковият ефект. Това е основният стълб на затоплистите, който днес е проникнал от масовите медии чак до учебниците в началното училище. Според теорията за парниковия ефект, повишената от въглеродните емисии температура ще доведе до изпарявенето на повече вода, чиито аерозоли ще предизвикат още по-голямо затопляне като блокират обратното отдаване на топлина. Това трябва да доведе до усилванена въглеродния ефект върху температурата и да утрои неговата тежест – от 1,1 до 3,3 градуса за всяко удвояване на емисиите.

Тезата на затоплистите обаче не може да премине изпитанието на събраните данни. Най-напред прогнозите на Джеймс Хансен, „бащата на глобалното затопляне“, представени пред Конгреса през 1988-ма, както и последващите прогнозни модели от 90-те се оказват силно преувеличени. Според тях до 2012-та температурите вече трябва да са се вдигнали с 1,2 градуса. Температурите обаче не само не са се повишили, но и тяхната промяна следва много по-чести и големи амплитуди, отколкото моделите прогнозират – например в края на 90-те има повишение от над половин процент, което сега е паднало обратно до нивата от 80-те. Подобно е положението и с температурата на океаните, която можем да измерваме ефективно едва от 2003 година, когато стартира програмата „Арго“. За първия десетгодишен период на измерване, тя също не показва никаква стабилна промяна. Отделно, самият парников ефект стъпва на две преположения, които до този момент не са подкрепени с данни. Първо, на височина от около 10 км трябва да се създаде гореща зона (хотспот), която да отрази съществуването на „парник“. Измервания на атмосферните температури на голяма височина се правят от 60-те години насам и те не показват нищо специално да се променя на тази височина. Въпреки това, въпросните данни не били публично оповестявани чак до 2006-та година. След това, радиацията която нагрятата земна повърхност връща в космоса би трябвало да намалява с покачването на температурите, което следва да потвърди амплифициращия ефект на водните аеорозоли. Сателитните измервания не показват нищо такова – с покачването на температурата, отдадената обратно радиация пропорционално са увеличава. Всичко това показва, че прогнозите на затоплистите не само са преувеличени що се отнася до покачването на температурите, но тяхната теория за начина по който работи климата е погрешна.

Научният консенсус

Въпреки, че данните събрани от сателитите, Арго и метереологичните балони не могат да подкрепят тезата на затоплистите, те поддържат в публичното пространство митологемата за „научния консенсус“, според която 97% от климатолозите смятат, че глобалното затопляне е реално и е антропогенно, т.е. предизвикано от човешка дейност. Този мит се гради на избирателно представяне на данните. От всички научни статии и изследвания участващи в тази статистика, едва 2% застъпват радикално тази теза. Останалите 95% стигат до междинни заключения, а 3% я отричат напълно. Разбира се, затоплистите записват на своята сметка всички статии, които не изключват напълно глобалното затопляне. Под килимчето се замитат и други неудобни факти за „научния консенсус“, като например че през 70-те е имало голяма вълна от публикации, които пробиват и до масовите медии и твърдят че се наблюдава глобално застудяване и планетата се намира на ръба на нова ледена епоха. Това всяване на паника веднага е попаднало по първите страници на авторитетни издания като Time и Newsweek. Фактите показват, че климатолозите са точно толкова категорични, последователни и успешни в прогнозите си, колкото икономистите и екстрасенсите например.

Политиката на затоплизма

При липсата на истински научен консенсус и солидни данни, единствената причина затоплизма да стане толкова популярен очевидно е свързана пряко с политика и бизнес. По същата причина, поради която правителството на САЩ субсидира енергийните индустрии. Това са най-големите и печеливши бизнеси в света, но те получават милиарди държавни субсидии, които преди това са били отнети от тях под формата на данъци и такси. Целта е правителствата да получават пряк контрол върху стратегическите индустрии, а енергетиката оглавява този списък. Подобна форма на икономически фашизъм би трябвало да притеснява всеки дясно мислещ човек. Зелената пропаганда е превърната пред последните 30 години в мощно оръжие за контрол върху цели икономически сектори. Това е удобно и наглед човеколюбиво основание да се налагат високи данъци и да се осъществява държавна намеса в бизнеса. За целта правителствата инвестират много пари в силно пристрастни научни изследвания. Канадският климатолог Тим Бол сподели в подкаста на Джеймс Делингпол преди два месеца, че в САЩ и Канада се дават колосални грантове за климатични изследвания, но е напълно невъзможно да получиш дори стипендия за докторантура, ако не следваш популярната идеология в работата си. В създалия се порочен кръг учените преувеличават и изкривяват резултатите от изследванията си, за да си осигурят по-нататъшно финансиране и да повлияят на политически решения. В научното списание American Journal of Agricultural Economics през 2014 излезе скандална статия, в която климатолози открито насърчаваха към преувеличаване на данните от проучвания, поради положителната връзка между песимистичните прогнози и броя на държавите, които ратифицират екологични споразумения. Когато предГигантските международни програми за борба с климатичните промени са и лесна плячка за корупция. Според изследване на Transparency International само между 2010 и 2012 година правителствата са инвестирали над 30 милиарда долара в такива програми на международно равнище без необходимата отчетност на средствата, без достатъчно прозрачност при взимането на решения и без ефективни механизми за предотвратяване на корупционни практики. През това време големите пазарни играчи се възползват от регулациите, за да смачкат по-малките си конкуренти, а борсови спекуланти финансират политически кампании и после играят на пазара срещу петролните и въглищните компании. Така през 2015 големият зелен филантроп Джордж Сорос инвестира изненадващо милиони в обезценени и задъхващи се въглищни компании (Пийбоди Енерджи и Арк Коул, които дължат затрудненията си на регулациите и данъците наложени от Обама, чиято кампания от своя страна беше щедро финансирана от Сорос), за да може после да ги продаде на огромна печалба при следващия голям бум.

Какво можем да очакваме от Тръмп

Очевидно е, че Доналд Тръмп ще се опита да разбие настоящата корупционна матрица. Той обеща да възроди въглищата и петрола, за да върне работни места и да спре финансирането на климатичните програми на ООН, за да използва парите за инфраструктура в Америка наместо това. Тези обещания разбира се, са изпълними в различна степен дори при най-добро желание.

На национално равнище Тръмп е свободен да действа твърдо. Можем да очакваме администрацията му да работи в няколко посоки.

1. Най-напред да „отпуши“ федералната земя, Мексиканския залив, Атлантическото и Тихоокеанското крайбрежие за проучвания и добив. Към момента цените на петрола и газта обаче са рекордно ниски и това отпушване може и да не създаде бързия растеж и работните места, които Тръмп очаква, защото компаниите по-скоро биха отложили инвестициите си засега.
2. След това, да подложи на ревизия всички оценки и регулации направени от досегашната Агенция за околната среда. Тук влизат ограниченията върху озоновото замърсяване, стандартите за качество на горивата и „въглеродните данъци“.
3. Да даде зелена светлина на строежа на газови и нефтени тръби, които досега са били спирани по времето на Обама. Най-скорошните примери са тръбата в Дакота (Dakota Access Pipeline), срещу която избухнаха масови протести на зелени активисти през септември миналата година и тръбата Keystones XL, която трябваше да свързва канадските залежи с Небраска, но Обама блокира проекта през 2015. Тези тръби имат особено значение, защото Тръмп даде допълнителното обещание те да бъдат построени само с американска стомана.
4. Да прехвърли субсидиите и данъчните стимули от фаворизираните досега възобновяеми източници към фосилните горива.

Междувременно ще бъде интересно да се наблюдава казуса с Парижкото споразумение. Тръмп обеща да го подложи на гласуване в Сената, където преобладаващите настроения са против него. От строго юридическа гледна точка обаче, споразумението е интегрална част от Рамковата конвенция за климатичните промени на ООН от 1992-ра година. В този смисъл, изолираното оттегляне от Парижкото споразумение не е възможно без да се влезе в конфликт са цялата международноправна система на ООН. От друга страна обаче, няма заложен ефективен механизъм за налагане на предвидените в споразумението мерки (срещу което Хансен, бащата на глобалното затопляне, шумно протестираше). Обещанието на Обама за 26-28% намаляване на емисиите не е правнозадължително и Тръмп може просто да не положи необходимите усилия за постигане на тази цел. По-сложно би било единствено спирането на вноските към програмите на ООН.

Глобалното затопляне като матрица за корупция и инструмент за геополитическо влияние е на изчерпване. Западните общества се изправят пред други сериозни проблеми, които превръщат зелената политика, особено когато е слабо подкрепена с данни, в скъпоудоволствие, от което все повече развити държави ще се лишават. Президентството на Доналд Тръмп има за задача не просто да промени курса на екологичната политика, но и да получи дългосрочна легитимност на идеите си като разобличи лъжите на левицата и й отнеме привидното морално превъзходство с което се ползва сега.