Една закуска обвита в митове и неистини се опитва вече 25 години да потопи в лъжа и измама истината за началото на българския преход към демокрация и опитът на обществото да се събуди от зловещия кошмар на комунистическия сън.

На 19 януари 1989 г. френският президент Фарнсоа Митеран пристига в най-верния сателит на Москва – София и беседва с 12 български интелектуалци със знанието на властите. Шест от гостите са от така наречения Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. На френската закуска присъстват журналистите Стефан Продев, Копринка Червенкова и Барух Шамлиев; художникът Светлин Русев; учените акад. Алексей Желудко, проф. Николай Василев и философът Желю Желев; киносценаристът Анжел Вагенщайн и писателите Йордан Радичков, Ивайло Петров, Радой Ралин и Блага Димитрова. Оценката на историците е, че това са предимно хора, писали и главно приказвали за необходимост от промени по горбачовски, повечето от тях заемат постове в държавни структури и са членове на БКП. Но мисията им с  Митеран остава обвита с тайнственост и героичност на дисиденти.

Едва пет години след историческата закуска става ясно какво се е говорило тогава в залата. Бюлетинът „Дати и събития“ публикува стенограма от срещата.

Анжел Вагенщайн е използвал образното сравнение, че съвремието ни се крепи върху „трите кита“ – Партията, обективната действителност и българската интелигенция, която „винаги е жадувала да получи свобода“.

Желю Желев е резюмирал програмата на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, като се е оплакал, че от страна на властите срещат „необоснована съпротива“.

Акад. Алексей Желудко изразил надеждата, че освен получената морална подкрепа, мосю Митеран ще им окаже и политическа.

Барух Шамлиев заявил, че се чувства „унизен пред себе си“ заради принудата да прави компромиси в журналистиката, която пише. Казал още, че е необходима борба за „истински социализъм“, такъв какъвто го виждали „светите жертви на свободата“.

Блага Димитрова изтълкувала поклонението на френския президент пред гроба на Вазов като жест на човек, умело съчетаващ културата с политиката, и му се оплакала за наложените от правителството репресии върху членовете на клуба.

Копринка Червенкова разглеждала своите недоразумения с партията БКП като показател, че страната ни има „нужда от дълбоки промени“.

Радой Ралин споделил, че идеалите на социализма, за които са се борили, не са осъществени, и предложил да се създаде Европейска асоциация за защита на творческата свобода.

От думите на Ивайло Петров струел странен оптимизъм по отношение на преустройството в България.

Николай Василев споделил, че е изключен от партията, но още се „чувствал комунист“. Вярвал в „здравите сили“, които щели да оправят нещата.

Светлин Русев нямал оплаквания и подчертал добрите българо-френски отношения в областта на изобразителното изкуство.

Мъдрецът Радичков в своя си метафоричен стил отбелязал, че „нещо тропа по покрива на общия европейски дом“ и накрая споделил, че се чувства „омерзен“ от някои оплаквания на колегите му, превърнали срещата в „оплаквателно бюро“. Казал, че се чувства не дисидент, а нещо като муха в супа…

Стефан Продев не дал никаква възможност да бъдат дискутирани личните му проблеми и изразил своето недоволство от френската преса, която необективно и тенденциозно представя българската действителност.

Така 12 мухи в супата на готвещата се от ДС и БКП нова  „демокрация” обясниха проблемите на родината си. Никой от тях обаче не посмя да каже на Митеран, че истината е друга, стотици други борци за свобода са в лагерите и затворите, така мисията им вероятно щеше да изглежда истинска. 

Затова българските участници във френската закуска  оставиха лош дъх, който вече четвърт век не може да се проветри от усещането ни за свобода. Неволно, но френският президент на практика легитимира като дисиденти и борци за граждански свободи 12 български интелектуалци, но всъщност те бяха допуснатите, а по-късно се оказаха назначените от режима на Живков да осъществят „промяната”. В същото време  затворите са претъпкани с несъгласни с режима, автентични борци за права и свободи. Други пък като Илия Минев, Стефан Вълков, Едуард Генов, Благой Топузлиев, поетът Петър Манолов са интернирани, или са със забрани от ДС да напускат домовете си, докато Митеран е в България.

Преди две години неочаквано Франция направи символично нов прочит на близката ни история и даде различен знак на отношение към така наречените български дисиденти от последните години на режима на Тодор Живков. На 20 януари 2012 г. без помпозност и много шум във френското посолство в София бяха поканени на обяд репресирани от комунистическата власт, изследователи на този мрачен период и политици, но отсъстваха дежурните дисиденти. Жестът бе на недолюбвания от родните социалисти вече бивш посланик Филип Отие. Така дипломатът реално отдаде почит на истинските жертви на комунизма у нас. Срещата обаче не бе отразена от поръчковите медии и потъна в тишина.

Гости в резиденцията на френското посолство се оказаха осъденият на смърт Георги Саръиванов, политзатворниците Алфред Фосколо, Хюсеин Сърмали от Корница и Неджеметин Хак, културологът проф. Ивайло Знеполски, режисьорът Атанас Киряков, историкът Момчил Методиев, евродепутатът Андрей Ковачев (ГРЕБ), народният представител Лъчезар Тошев (СДС), журналистът Христо Христов.

Посланник поставя пред гостите няколко актуални въпроса, по които и до сега продължава да се мълчи в България: Какво пречи на преосмислянето на миналото, защо се мълчи за него, каква е причината Тодор Живков да е реабилитиран, защо в медиите липсва отношение към жертвите на комунизма? Според Отие сривът на комунистическата идеология през 1989 г. е дал възможност за появата на нови ценности като свободата и демокрацията, но 23 години след промените все още се търси отговор на въпроса дали скъсването с комунистическата система е придобило истински смисъл или продължава да е свързано с известни трудности.

Знакът на Франция беше ясен – този път отдадоха почит на истинските борци за демокрация, които прз януари 1989 г. Митеран не можеше да покани. Трябва да е ясно на обществото, че тогава на закуската с френския президент в София отидоха перестройчици. Били са предложени и автентични дисиденти като Илия Минев, Зейнеб Ибрахимова, Петър Манолов и др., но по неизвестни причини те не бяха допуснати от властта, разказва политическият затворник Алфред Фосколо. Той е категоричен, че България и Русия са може би единствените страни, в които е нямало реално скъсване с комунизма, жертвите на онова мрачно време си отиват, а младите няма да знаят истините за комунизма.

След четвърт век измама трябва да спрем да се лъжем, закусвалите през 1989 г. с Митеран са били близки и удобни за режима на Живков. Истинските дисиденти тогава бяха по затворите, или изгонени от държавата. Достойно е, че все пак Франция направи преоценка на тази среща и провокира държавата да се отвори дебат за преосмисляне на комунистическото минало. Но Европа също носи отговорност и вина за сегашното състояние в България, защото години наред толерираше хора, близки и свързани с БКП и тайните служби. Това е позицията на Неджметин Хак, истинският основател и на нелегалната и на официалната версия на ДПС. Човекът, който пише Програмата и Устава и дава пълномощно на Доган да представлява партията. Според Хак Доган е  част от комунистическата система и няма нищо общо със съпротивителното движение на българските турци след Възродителния процес и смяната на имената.

Проф. Ивайло Знеполски, който участва на френския обяд преди две години дава своя версия за причините преходът у нас да се изроди и да отврати хората. Според него комунистическият режим в България е един от най-терористичните в цяла Източна Европа. До 10 ноември 1989 г. в страната е съществувала сурова наказателна система срещу противниците на „народната” власт, а обществото е било тотално изолирано от ставащото в света. Елитът на БКП е бил по-малко цивилизован от комунистическите елити в останалите страни от бившия съветски блок.

България обаче  не успя да разчете уроците на Франция. Останалите живи от назначените дисиденти и до днес продължават да са обикновени перестройчеци и да дебатират поредното реформиране на партията майка, невиждайки, че в този поречен дебат съсипаха страната и съдбите на милиони.

Бившият френски посланик Филип Отие се оказа първият чужд дипломат, който миналата есен напусна страната ни без да получи най-висшето държавно отличие. Естествено е, че няма как управляващите от БСП и ДПС да го обичат и харесват, и то не само защото французинът отиде на протестите и подкрепи гражданите срещу мафията и олигархията, а защото по време на българския си мандат работеше срещу реабилитирането на комунизма и успя да разкрие една историческа измама с подставени демократи. Това до някъде е обяснения защо БСП остана 25 години нереформирана, изповядваща тайно комунизма, а ДПС, родена уж от репресиите срещу един етнос и религията му е пълна с ченгета и се ръководи от службите.

 В измамата с българските мухи накацали френската закуска гражданите могат да разчетат и заразата, която отрови надеждите на българите, прокуди два милиона в чужбина, а другите превърна в изчезващ вид.