Д-р Валентин Янев*

Труден е животът на българите в Босилеградското краище. XXI век не е дошъл при тях. Затворени в планински клисури между границата с България и планините Тлъминска, Доганица и Бесна Кобила те са в безизходица. Пътищата между селата и до град Босилеград са в окаяно състояние. Единствено джипове биха могли да се движат по тях, особенно зимно време. Електрическият ток идва до къщите им преди десетилетие. Обезлюдени махали в планината, изкорубени къщи, запустели училища, порутени църквички. Поминък няма. След разпада на Югославия в десетгодишната кървава гражданска война фалират всички производства в Босилеград. Безработицата достига 80%. Неестествената граница е 

разполовила  няколко села

Този край не е привлекателен за Сърбия нито като пазар, нито като място за инвестиране. Това е най-изостаналият регион в цяла Сърбия. Никъде другаде мизерията не е взела такива размери.

Най-болезнено преживяват българите по този край  пълния разпад на системата на здравеопазването. Медицинско обслужване на що-годе нормални нива не съществува. Няма да сгреша като кажа, че нашите сънародници там не могат да видят и да се доберат до жив лекар специалист. В местния Здравен Дом се трудят според възможностите си петнадесетина лекари, борейки болестите  почти с голи ръце. За да се доберат до специализирана медицинска помощ нашите сънародници,  живеещи по тези места в Република Сърбия, трябва да пътешестват към вътрешността на страната. 
Серпентините по планинското шосе, набиращо височина почти 2000 метра през планината Бесна Кобила са предизвикателство и за професионалните шофьори. При сурови зимни условия тази планина става непреодолима преграда и босилеградчани се оказват практически откъснати от окръжния си център град Враня и неговата болница. А специалистите лекари и по-съвременната апаратура се намират само там. Изминаването на 150 км в двете посоки понякога се оказва невъзможност за осъществяването на преглед при лекар в рамките на деня. Успяли да се доберат до болницата, нашите сънародници  попадат на дълги опашки от болни хора, дошли и от други места на Вранянска околия. Чакането е дълго и мъчително. Няма да издам особена тайна, ако кажа споделеното ми от тях огорчение, когато виждат как албанците, дошли от Прешово и Буяновъц, безпроблемно получават достъп до лекарите благодарение на пачките банкноти, отварящи им по магически начин вратите на кабинетите. Огорчени се завръщат от там нашите българи от небрежното и повърхностно преглеждане от специалистите, само защото ги възприемат като 

бедни „бугараши”

дошли от периферията. А все пак и те са граждани на тази държава и си плащат данъците и осигуровките към нея…

За да разбере „бугарашите“, човек трябва да си представи какво биха преживяли софиянци, ако изведнъж „изчезнат” лекарите специалисти и цялата им апаратура от столицата, и се налага  болнавите столичани да пътуват до град Дупница (съизмеримо разстояние както Босилеград-Враня), да обикалят там по медицинските кабинети за консултативни прегледи и изследвания цял ден, и накрая да могат да се върнат в София, ако са успели въобще да  свършат работа. Безумно ще изглежда това положение за всички европейци в условията на 21 век. А в Босилеградско хората се мъчат така повече от двадесет години, официалните сръбски власти не правят нищо, за да се преодолее този абсурд. 
Така българското малцинство оцелява – кой както може. Бедните хора, които не могат да пътуват толкова надалеч, защото не могат да издържат и просто нямат пари просто си измират по селата и махалите пръснати из планинските върхове и клисури. Тези, които са материално по-добре, палят колите и най-често идват в Кюстендил. Там болницата е добра. Има специалисти, добра апаратура и отношението към тях е съвсем друго. Като добавим, че много от тях имат и роднини в България, които им помагат колкото могат, нещата стават  по-човешки.
Всичко това звучи неправдоподобно за човек, който не е посетил този наш край, откъснат от България през 1919 година, но това е 

абсолютната истина

Не мога да проумея защо болницата във Враня не предприеме действия, които са напълно във възможностите и задълженията Й - да изпраща поне веднъж седмично лекари специалисти до Здравния Дом в Босилеград, които на място да оказват консултативна помощ на босилеградските си колеги!
Толкова ли не е заслужило това близо 9- хилядно население поне едно нормално медицинско обслужване. Цялостното небрежно и унизително отошение към българското малцинство събужда естествено съмнение, че то е оставено някак  само да оцелява, като хора втора категория, и така бавно и полека да се стопят. И това се случва, защото ако преди 100 години нашето малцинство там е наброявало 120 хиляди души, то сега като българи се преброяват някъде около 20 хиляди. 

Къде са останалите сънародници:

асимилирани, напуснали краището или просто умрели?
Много от тях са взели българско гражданство. Виждайки, че Сърбия ги е загърбила, изпращат децата си да получат образование в България и после тези пораснали момчета и момичета остават да работят в страната ни и така Босилеградският край още повече се обезлюдява. Не можем да им се сърдим, когато в Сърбия се чувствуват втора категория хора, „бугараши”, гледани традиционно високомерно и с презрение. В нашите черкви по тези краища  църковните служби се водят от сръбски свещенници на простонароден сръбски език. Това превръща черквите в място на

асимилация от Амвона

И така българите в Западните Покрайнини полека-лека се изличават и ще дойде ден, когато няма да има хора по тези места и българската народност безвъзвратно ще изчезне!
Дори плахите опити на български инвеститори да разкриват работни места в този беден и суров край се посрещат ожесточено от местната власт, която прави всичко възможно за да ги прогони, както прогониха последния от тях, дошъл от град Троян и безславно  прибрал машините си заради брутално недоброжелателно отношение на босилеградския кмет Владимир Захариев към него. Същият този човек е освен кмет и председател на Националния Съвет на българското малцинство! Така сто души остават на улицата без работа, като до тогава българският бизнес им осигурява все пак поминък в условията на тази убийствена безработица.
Ако продължава да  поддържа по този начин повсеместната безработица в този град и да имитира загриженост, настоящият  градоначалник Захариев на това население, скоро може да се превърне в кмет на безлюден град и председател на Национален Съвет на несъществуващо вече малцинство.

Връх на лицемерие

е когато същият този кмет погазва изцяло законите на Сърбия, противодействайки за  влизане във владение на приватизиран по законен път имот от българин, жител на града. Този българин не е допускан  с помощта на жандармерията  и мълчаливата подкрепа на сръбските институции, стоящи над него.
Но същевременно  се тръби за нарушаване буквата на закона при опит за оказване на хуманитарна медицинска помощ от лекари, пристигнали от България.
Гавра е и когато кметът, общинската власт и полицията не допускат в града да бъде поставена паметна плоча на зверски убити преди 100 години мирни българи от четниците на Коста Печаняц. Същата плоча е „арестувана” от полицията и до сега не вижда бял свят, а същевременно се канонизират за светци уж избити от българите сърби в Поморавието по време на Първата световна война. Поредния пример за класическа омерзителна историческа фалшификация!

Недоумение буди фактът, че президентите на Сърбия и България се съгласяват взаимно да  почитат и поддържат гробовете на българските и сръбските войници, загинали по време на войните между двете държави, а в същото време се налагат глоби и се осъжда човек, който прави именно това - възстановява със собствени средства и труд надгробни паметници на убити българи.
Искат или не сърбите трябва да приемат факта, че ние с тях сме съседи и ще трябва да продължават да съжителстват с нас и в бъдеще. По-добре ще бъде и за тях, и за нас да поддържаме едни нормални отношения като две европейски държави, изповядващи една и съща християнска ценностна система и живеещи в една обединена Европа.
Дали ще се поучат политиците и народите от историческите грешки, сътворени на Балканите през изминалото столетие, спечелило ни името „барутното буре” на Европа? Надявам се, защото другото вече сме го изпитали - войни, войни и пак войни!

Роднини разделени на две от държавната граница и дълги години имали възможността да се виждат и общуват единствено на граничните свиждания/събори/, провеждани в местностите Славчето и Калотина.

*Д-р Валентин Янев бе част от екипа български медици, които на 10 ноември бяха арестувани от сръбските власти, опитвайки се да окажат хуманитарна медицинска помощ в Босилеград.
Д-р Валентин Янев е специалист по Вътрешни болести и Обща медицина, член на Граждански комитет ЗАПАДНИ ПОКРАЙНИНИ. Баща  му родом от село Груинци-Босилеградско-бежанец, майка му е от село Власи-Царибродско-бежанец.