Шестгодишният Симеон става детето цар през 1943 г. след неочакваната смърт на баща му цар Борис III. Деветосептемврийският преврат от 1944 г. слага край на монархическото управление в България и царското семейство е прокудено в изгнание.

Половин век по-късно прогоненият цар се завръща в България и е посрещнат възторжено от хората. Няколко години след това Симеон II печели демократичните избори и става първият монарх, поел кормилото на държавата като министър-председател.

Автобиографията “Една необикновена съдба” е непринуден изповеден разказ. Авторът Симеон II говори за изумителния си жизнен път, засяга непознати досега факти, разкрива тайни. Събитията са разказани от първо лице и носят емоционалния заряд на преживяното.

Богатият опит на Симеон II на международната обществена и политическа сцена, срещите и контактите с ярки личности, сред които много държавници и министър-председатели, родствените му връзки с европейските кралски семейства правят книгата интересна не само в България.

“Една необикновена съдба” е неподправената изповед на човека, който през целия си живот не просто следва историческите процеси, но и ги направлява според разбиранията си за чест, морал и отговорност към българския народ.

Премиерата е на 28.10. от 18,30 ч в зала ART Hall VIVACOM (телефонната палата).

Предлагаме ви откъс от книгата

През първите седмици като премиер имах чувството, че се сблъсквам със стена

В есента на моя живот дойде времето да обърна поглед назад. Занимание, което дълго време отлагах, за да не създавам впечатлението, че искам да затворя една страница. Да пишеш за себе си, поражда известна нервност.

Не мога да се върна назад, нито да поправя нещо. Понякога имам чувството, че принадлежа на друга епоха, но не заради възрастта ми, а защото ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца. Много рано бях лишен от безгрижието, което обвива детството в защитното си було.

Принуден бях да съм сериозен, да изглеждам по определен начин, да приемам почти театралното изображение на една длъжност, която не ми оставяше свободата да изразявам истинската си личност. Но това е така и аз не се оплаквам. Пораснах въпреки всичко. Има и по-лошо, биха казали мнозина.

Често мисля за

баща ми, цар Борис ІІІ,

който буквално се пожертва за страната си. Независимо дали в годините, когато работех, или в моментите, прекарани със семейството - уви, прекалено мимолетни! - съм обичал много децата, които израстват, без да си даваш сметка.

Да говориш за себе си, винаги е трудно, а още повече, когато възпитанието и обкръжението не предразполагат към това, както е в кралските семейства. Малцина от моите деди са писали спомени - не се е правело така. Не се е гледало с добро око на това да си излееш душата, особено публично. Never complain, never explain, би казала кралица Виктория. В много отношения аз несъзнателно останах верен на тази максима...

Моите деца, съпругата ми и приятели ме окуражаваха. Съдбата ми не е обикновена, цар съм по рождено право, след това бях избран за министър-председател на една страна, върнала се към демокрацията. Срещал съм много хора, трябваше да умея да избирам, а това не е толкова просто. Читателят ще ми прости.

Питам се дали мога да кажа всичко, след като един живот има толкова различни страни. Аз не съм политик, не съм и детрониран благородник, нито прокуден руски емигрант от времето на революцията, нито дори принц с доходи, който управлява владенията си отдалече. Но не съм единствено и бизнесмен, който работи за големи консорциуми - аз съм по малко от всичко това. Аз съм царят, който остана суверен въпреки всичко, който се опитваше да бъде полезен на другите, на своята страна.*

(*Из предговора)

За Истанбул

Не помня нищо от Истанбул освен силуетите на кубета и минарета, които чезнеха в далечината. Със сестра ми останахме на палубата да се наслаждаваме на гледката. Същата вечер имаше новолуние.

Обемът на багажа ни беше ограничен. Мама бе пожелала да отнесе повече сувенири, които й бяха скъпи, но властите ни казаха, че било сложно. Осведомиха ни, че останалата част от личните ни притежания, сред които имаше предмети, които тя беше донесла от Италия веднага след сватбата си, ще ни бъдат изпратени на новия ни адрес. Ставаше дума за картини, книги и семейни украшения. Разбира се, никога не ни изпратиха нищо.

Казано ни беше, че ако ги искаме заради стойността им, комунистическото правителство би могло да ни обезщети, но ние не приехме това предложение. Преди да заминем, майка ми дари изключително много вещи и дрехи - сред които и колекцията й от национални носии, изложена днес в музеите на София - и направи парични дарения на болниците в града.

Тя се беше сетила да накара да опаковат пълните комплекти от порцелановия ни сервиз, който щях да ползвам в Мадрид. Кухнята на двореца пък беше проявила инициативата да ни подготви два сандъка с тенджери, а също и с консерви и буркани конфитюр вместо със семейните ни картини... Те наистина бяха по-полезни, но при пристигането в Александрия, докато сваляха един от тях, кранът го изпусна и съдържанието му се разпиля на кея за радост на докерите, които се възползваха от инцидента.

800 дни

На 8 юни, по време на предизборната кампания, в една своя реч използвах формулировка, заради която впоследствие си навлякох толкова упреци, че държа сега да обясня своята позиция.

“След 800 дни вашият

живот ще се подобри...”

С този силен образ исках да дам знак за нов импулс. Смятах, че моето избиране ще предизвика прилив от народна енергия. Майка ми, която идеализираше всичко, свързано с България, като се почне с образа на баща ми, ми втълпяваше мисълта, че ние, българите, сме най-работливите и най-честните. Този стереотип, разбира се, беше далече от реалността - това си беше чист шаблон, защото за половин век тоталитарната система бе унищожила всякаква индивидуална инициатива. А аз не бях осъзнал до каква степен...

Формулата за “800-те дни” трябваше да бъде силна, за да подтикне икономическото развитие. Бях я заимствал от един икономически трактат, в който се казваше, че когато едно предприятие изпадне в затруднение, е необходима една година за вглеждане назад, след това една година за възстановяване, а после още стотина дни, за да се видят първите резултати. Излагайки този си подход, разбира се, не исках да кажа, че гледам на България като на частно предприятие! А тъкмо в това бях грубо и глупаво упрекван. Може би защото аз самият идвах от частния сектор и никога не съм имал работа с държавната администрация, се изразих по този начин.

Друг пример за добре стъкмена клевета: подиграваха ми се затова, че съм казал, че трябва да си сменим “чипа”, в смисъл, че трябва да настъпят дълбоки промени в нашия манталитет. Критикуван бях, че съм използвал образ от света на информатиката, който тогава не беше разбран, а десетина години по-късно той влезе в ежедневния език и днес служи да подчертае нуждата от промяна. И това е доказателство, че съм бил прав...

На по-повърхностно ниво бях обвиняван, че съм бил непоправим комарджия и че съм пропилял предполагаемото си богатство в игралните зали. Всъщност ми се е случило само три пъти в живота да вляза в казино .

Първият път беше в Монако - тогава бях на 20 години; влязох в 10 часа сутринта с един адютант на принц Рение, за да видя какво представлява казино “Париж”. Вторият път беше в Насау, на Бахамските острови - бях поканен от собственика на казиното да разгледам новото му обзавеждане. И последният път се случи през 90-те години в един хотел в Маракеш, където бяхме поканени на коктейл. И в нито едно от тези казина не съм играл. Та аз изпитвам истински ужас от хазартните игри!

Навярно някои са целели

да ме очернят

чрез тези намеци, тъй като София бе станала, противно на моите очаквания, регионална столица на хазарта. (...)

По-късно, през първите ми седмици като министър-председател, имах усещането, че се сблъсквам със стена - толкова различни бяха управленските механизми от представата, която имах за тях дотогава. Всеки път, когато предложех нов подход за действие, нова идея или просто реорганизация на службите, първата реакция неизбежно беше: “Това не е възможно!” Удивен бях от липсата на инициатива, и то на всички административни равнища. Всички по навик приемаха нарежданията и ги изпълняваха, изпитвайки болезнен страх да поемат и най-малката отговорност. (...)

В името на истината сега мога да заявя, че за хиляда дни със своя екип успях да осъществя значителна част от нашите цели. Още си спомням упрека, който ми беше отправен от президента Петър Стоянов, че съм залъгвал страната с “илюзии и хубави обещания”. Казвам го, за да посоча каква беше обстановката, а не за да съдя или обвинявам някого; такива са в крайна сметка правилата на политическата игра. За мен все пак най-голямото предизвикателство беше да служа на републиката в качеството си на министър-председател.