Даниел Стоянов

Като всеки Гергьовден и тази година в София се проведе военен парад. Под ръководството на бодро крачещия министър бяха показани останките от съветската военна техника на въоръжение на все по-оредяващата и недокомплектувана българска армия. Но вече повече от десетилетие има и едно друго място, на което ходят доста нашенци. Място, което стана символ на почит към онези български момчета, които 

никога не се върнаха от бойните полета

 В близка Македония, земя, за която се водеха не една и две битки, загиват хиляди български войничета като и днес голяма част от гробовете им остават неизвестни заради вандалската и кощунска политика по времето на комунистическа Югославия, когато през българските военни гробища минаваха булдозери, с които бяха заравнявани и унищожавани те. Някои наши съседи така и не разбраха посланието, написано от родения в Копривщица и загинал на бойното поле край Демир Хисар (днес в Гърция) поручик Димчо Дебелянов, че „мъртвият не ни е враг“. Но думата ми е за онези няколко военни гробища, оцелели по чудо от варваризма. На едно от тях, край македонското Ново село, на 15км от Струмица и на още толкова от границата, лежат костите на загинали български войници. Факт е, че то бе възстановено и през последното десетилетие се превърна в място за  преклонение, но и място, на което да си подадем ръце, ние, хората от двете съседни страни. И тази година Ново село събра ученици от двете страни на Беласица – от Гоце Делчев, Белица, но и от Ново село и Струмица. Децата, на които разчитаме да превъзмогнат омразата, трупана през годините, омраза, плод на идеологии и чужди великодържавни интереси. Тази година на Ново село трябваше да бъде специално. Специално заради подписания договор за добросъседство, заради първите наченки за общи чествания, заради подадената ръка от македонската православна църква и искането им към Българската църква да стане нейна църква – майка. 

Исторически шанс

 Шанс, който се случва рядко като се има предвид все още силното влияние на чужди служби и държави в някогашната най-бедна Юго република. Сирачето на Белград Македония и до днес се бори със сенките от миналото и търси път към бъдещето. А това бъдеще неизменно е свързано с идеята за обединена Европа, за европейското семейство. Та тази година една група българи се насочихме към Ново село, за да отдадем почит, да сведем глави, но и да приветстваме младежите, събрани от различни краища на България и Македония. Очаквахме с трепет и общото богослужение между двете църкви. Уви, останахме си само с очакването. Български патриарх нямаше. Български митрополити нямаше. Български попове – също. Въпреки личното присъствие на Струмишкия митрополит дядо Наум и на дядо Стефан – глава на Македонската православна църква, които за пореден път отслужиха заупокойна молитва за загиналите.  Уплаши ли се българската църква? Дали заради това, че срещу сближаването се обявиха руската, сръбската, гръцката църква? Също и Вселенската патриаршия. Но тези факти не са изненада. Нека припомним , че и борбите за църковна независимост бяха водени срещу същите тия „противници“. Само дето винаги досега начело на българската църква са стояли достойни български архиерей. Хора с висок морал и национално чувство. Бих искал да припомня само малка част от тях:
Отец Паисий, който от малката си тясна и тъмна килия в Хилендарския манастир в Атон написа "...О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш, и не говориш на своя език? Неофит Бозвели – деец за църковна независимост. Неговата книга “Мати Болгария” разказва за страданията на българите в онези години.

 Иларион Макариополски -  деец за църковна независимост. Духовен водач на цариградските българи. Именно той е човекът, който по време на Великденската литургия на 03 април 1860г. не споменава името на цариградския патриарх, а множеството скандира „не щем гръцки владика“. С тази дръзка за времето си постъпка е даден открит израз на желанието на нашия народ да скъса с гръцките зависимости и доминантността на Цариград. Събитие, блестящо описано от покойния наш учен академик Тончо Жечев в една безсмъртна българска книга „Българският Великден или страстите български“. Заедно с Неофит Бозвели е арестуван от Цариградската патриаршия и пратен на заточение в Света гора.

Неврокопски митрополит Борис – роден в ресенско село (Ресен, днес в Република Македония). Ректор на Софийската духовна семинария, дядо Борис е посредник в тежките преговори с Вселенската патриаршия за вдигане на схизмата от Българската православна църква през 1945г. Неврокопски митрополит, но и учен с голям авторитет. 

Убит от безбожна комунистическа ръка

 В надгробното си слово русенският митрополит ще го нарече „будната съвест на българската православна църква“.  

Екзарх Стефан и Митрополит Кирил – застанали зад своите събратя от еврейски произход в тежките години на нацизма. И двамата имат докторска степен. Първият от университета във Фрибург, Швейцария, а Кирил - от университета в Берлин.  За митрополит Кирил си спомнят и наши български евреи, оцелели от ония години: „В еврейското училище тогава дойде митрополит Кирил. Той каза: „Братя евреи, никъде няма да ходите. Ще дойдете при мен в митрополията. Нека да дойдат от там да ви вземат“. Някои от нашите евреи му казаха „Има хора на гарата“, на което той отговори „Аз ще дойда с вас на гарата. Ще застана пред влака“. Делото и на двамата е останало завинаги в историята на човечеството като висок акт на хуманизъм.
Уважаеми синодални старци, смятате ли да застанете зад интересите на собствения си народ, зад искрените желания на разделените десетилетия наред хора от двете страни на браздата, да проявите смелост и кураж по подобие на вашите предшественици и духовни водачи на нашия народ? Или държите да изпълнявате чужди държавнически наставления? Смятате ли да излезете от охолните си кабинети и канцеларии и да проявите доза мъжество и национално чувство като онези хора, преди вас, служили достойнно на България и на Господ Бог. Ако да – докажете го. Идва отбелязването на 1000-годишнината от Охридската Българска архиепископия, за чието честване имате отново покана от македонския висш църковен клир. Ако ли пък не – то бъдете така добри да освободите висшите църковни длъжности, които заемате в момента. Освободете ни от своето присъствие.