Николай Василев*,

политолог

Нека първо погледнем противоконституционната страна на зaкона. По конституция България е унитарна държава и гражданска нация. Всички участваме в обществения и политическия живот като граждани, а не като членове на някакви общности. Затова и никой няма право да претендира за „колективни права“.
В Закона за българското гражданство обаче, съществува клауза, която противоречи на духа на Конституцията.
В България Иван и Хасан имат равни права, но ако емигрират и се откажат от българското си гражданство, Иван ще може да си го възстанови докато си живее в чужбина. От Хасан ще се изисква да се завърне и да прекара поне три години в България.
Би могло да се тълкува, че след като са се отказали, двамата вече не са български граждани и няма как да претендират за равни права. Но самата клауза винаги ще напомня на Хасан, че държавата е някак повече държава на Иван. А това би могло да бъде довод Хасан и близките му един ден 

да поискат колективни права

 В Македония видяхме докъде води подобно искане.
Матилда Нахабедян е родена в България. До 22-годишна възраст е живяла и учила у нас, след което е заминала за Нидерландия. Преди време тя се отказала от българското си гражданство, за да получи тамошно. По-късно разбрала, че има право да бъде двойна гражданка и кандидатствала за възстановяване на българското си гражданство. Получила отказ, на основание, че не е от „български произход“. Била от арменски произход. 
"Аз съм родена като български гражданин, родителите ми са български граждани, до 22 годишна възраст живях постоянно в България. Никога не съм живяла в Армения, не познавам там никой, дори не знам арменски език", споделя тя пред вестник "Дневник".
Колко поколения родителите на някого трябва да са живели в България, за да стане лицето „от български произход“?
Ако преди 200 години българите са били просто една етническа група, то отдавна сме изградена нация. Преборили сме се първо за „културно-просветна автономия" в лицето на Българската екзархия, а по късно и за независима държава. Но дори през 19 век да станеш член на изграждащата се нация е било въпрос на избор, не задължително обусловен от етническия произход. Лицето от „влашки произход“ Ксенофонт Дзиндзифи избира да бъде български просветител и днес ние го тачим като Райко Жинзифов.
Без никакво съмнение законът за гражданството трябва да дава облекчени права за лицата от български произход, но дефиницията „български произход“ не трябва да бъде базирана на неясна етническа категория, а на институционална такава. В закона би могло да бъде записано, че
"Лице от български произход" е този, на когото някои от неговите възходящи предци, отговаря на поне едно от следните условия:
- бил е български гражданин, и не се е изселвал от България по силата на изселническа спогодба.
- бил е член на Българската екзархия.
- бил документиран като „българин по националност“ според законите на съответната страна.“ (Където концепцията за нация е различна от тази в България и отделните народности имат колективни права.)
Така нашите сънародници от Македония, Западните покрайнини и Бесарабия, чиито предци са участвали в изграждането на българската нация, ще могат да получават българско гражданство по силно облекчен ред. Облекчението би могло да включва клауза, според която е достатъчно дадено лице да докаже, че преди 1944 година някои от предците му е роден, или живял на територия, на която се е прилагал Закона за бързо уреждане на неотложни въпроси в освободените земи и Наредбата за поданството в освободените през 1941 година земи (ДВ, бр. 124 от 1942 г.), за да му бъде удовлетворено желанието да бъде признато за 

“лице от български произход“

 Така дори потомци на оцелели македонски евреи, на които трагично през 1942 не е било дадено българско гражданство, ще могат да го получат, ако разбира се пожелаят това! 
Тук няма защо да се притесняваме, че огромен брой албанци могат да поискат да станат български граждани. Областите от Македония, където са живели предците на огромното мнозинство от македонските албанци, не са били администрирани от Българското Царство и там законът не се е прилагал.
Защо трябва да изключим „лицата, чиито предци са се изселили по изселническа спогодба“? 
Тук не бива да има никаква етно-религиозна конотация. Лицата изселили се по спогодба, са напуснали България на основание, че са избрали да бъдат, не българи, а турци по националност. Те са загубили българското си гражданство и са получили турско, в момента, в който са стъпили на турска територия. Това е бил техен избор, който ние оценяваме. Но нито те, нито техните потомци могат да имат претенция за "български произход“. 
Разбира се това не бива да се отнася за прогонените по време на т.н. „Голяма екскурзия“. Тези хора, в огромното си мнозинство са се определяли като част от българската нация и техните човешки права са били жестоко накърнени. За много от тях Турция е била слабо позната държава и е трябвало да положат много усилия за да се натурализират там. Тези хора имат право да останат част от българската нация и както всички емигранти да предадат гражданството на децата си.
Но тук стигаме до абсурдната част на закона. Според чл. 8. „Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин“. Няма никакви допълнителни изисквания! Дадено лице може да емигрира и децата му родени там, независимо от гражданството на другия родител, които са получили гражданството на съответната страна са по силата на действащия закон, ex lege, са български граждани. Без значение дали са регистрирани в България като такива, или не. Техните деца също автоматично стават български граждани. И децата на децата им и т.н.
Казано по друг начин, ако днес в Република Турция имаме няколкостотин хиляди български граждани, след 2-3 поколения може да имаме няколко милиона български граждани, на които само един от прародителите е бил някога гражданин на България. Те в огромното си мнозинство няма да знаят български и няма да имат и бегли познания относно начина по който функционират българската нация и държава. Когато това се случи, нелепите предложения за цялостна отмяна на двойното гражданство ще получат сила и легитимност. Което от своя страна ще откъсне милиони осъзнати българи от родината им. 
Трябва да се намери елегантно решение!
В много страни този проблем е решен по начин, съответстващ с Международната конвенция за гражданството.
Логично е всички български емигранти, независимо от етническия им „произход“ да имат право да запазят българското си гражданство и да го предадат на децата си. Но е съвсем смислено да има изискване, за да могат българските граждани родени в чужбина да предадат българското гражданство на своите деца, те да са живели поне пет години в България. Иначе стигаме до 

Reductio ad absurdum

Разбира се и децата на децата на емигрантите, независимо от етническия им произход, като пълнолетни трябва да имат възможността да кандидатстват за получаване на българско гражданство по облекчен ред. Но ще трябва да отговарят на изискването да владеят говоримо и писмено българския език. Ако са положили усилието да го научат, можем да приемем, че и те са част от българската нация.
Легитимен е въпросът, дали трябва изобщо да възстановяваме гражданството на лица, които доброволно са се отказали от него? 
Преди десетилетие много българи емигрираха в страни, които изискват отказ от българското гражданство преди натурализация. Нашите сънародници трябваше да се откажат от българското си гражданство, въпреки че имаха желание да запазят връзката си България, за да могат да водят пълноценен живот в приемната страна. Това се случваше преди всичко в Германия, Австрия и други централно европейски държави. Днес, когато България е член на Европейския съюз, нашите граждани се ползват там от всички права, в качеството си на европейски граждани. Не им се налага да приемат на гражданството на съответната страна, за да живеят, работят, пътуват, купуват собственост и т.н. Може би в такива случаи отказът трябва да е отказ! 
Каквото и решение да се вземе относно възстановяване на българското гражданство, условията за него трябва да са еднакви за всички, независимо дали фамилията на Матилда е Нахабедян, или Иванова.

*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.