От самото начало на руската инвазия в Украйна много хора бяха убедени, че имаме работа със самозабравил се диктатор, но поради липсата на информация за духовното състояние на днешното руско общество, възникнаха (наивните) надежди, че ще избухнат народни вълнения, които ще сгромолясат режима на кремълския Хитлер. Такава констатация прави философът проф. Калин Янакиев в своя публикация в изданието Kultura.bg.

Пълният текст на статията:

В самото начало на руската инвазия в Украйна много хора бяха убедени, че имаме работа с безумна авантюра, стартирана от абсолютно самозабравилия се (а може би дори психически болен) диктатор и „полуезотеричния“ кръг от неговите приближени. Но поради това пак у много хора, които през последните десетилетия не си бяха правили труда да се запознаят по-грижливо и по-издълбоко с духовното състояние на днешното руско общество, възникнаха (наивните) надежди, че след неочаквано зациклилата „специална военна операция“ и масивните санкции на света спрямо Русия (на които Путин отговори с чудовищната заплаха за ядрен апокалипсис) в тази страна ще избухнат народни вълнения, които ще сгромолясат режима на кремълския Хитлер.

От началото на войната обаче изминаха повече от два месеца и за всички вече е ясно, че

Русия не просто не я печели, но все по-дълбоко и безнадеждно затъва в нея.

Още по-дълбоко – направо безпрецедентно – потъна в очите на света самата руска държава. Тя бе абсолютно изолирана от него, „стигматизирана“ бе по-решително дори от нацистка Германия, която в края на 30-те години на миналия век, въпреки агресията и тоталитаризма си, имаше свои европейски съюзници, докато Русия днес практически няма нито един. Никой в света не отдава и капка доверие на идиотската версия на Путин, че неговите войски са в Украйна, за да я „освобождават“ от някакъв поробващ я „нацизъм“. Напротив – всички определят извършваното от тях там като геноцид и чудовищно престъпление срещу човечеството.

И каква, след всичко това, е реакцията на руското общество?

Следейки я не в тънкия елитен кръг на (вече) напусналите страната или от години живеещи на Запад интелектуалци, а от гласовете на обществени говорители вътре в Русия – от нейните медии, от амвоните на църквите ѝ, от публичните изяви и манифестации на различните ѝ „патриотични“ групи – ние днес постепенно трябва да осъзнаем, че безумието съвсем не се е гнездило просто в главата на Путин и на придворната му шайка. Че напротив, то май отдавна е имало за своя почва широки кръгове от руското общество и обявената от Путин война, придружена от най-откровена заплаха за светоунищожение, не просто не ги е стресирало, а по-скоро е спукало в тях една дълбинна „гангрена“ като е дало простор за развихряне и задълбочаване на безумието.

Да, ние днес постепенно започваме да осъзнаваме нещо, за което голямата белоруска писателка и нобелов лауреат, Светлана Алексиевич ни бе предупредила преди доста години. След края и разпадането на съветската империя – бе ни предупредила тя – в дълбините на руското общество непрестанно възраства не някаква тяга към социално нормализиране (на която противодействат оцелели от бившия режим „тъмни сили“ и алчни „олигарси“), но напротив – задълбочава се и възкипява едно

масово озлобление 

от това, че… Русия е престанала да бъде световен „полюс“, престанала е да бъде световен „антагонист“, останала е без своя глобална „идея“ и вече – видиш ли – не е „велика“, не се страхуват от нея. А руското обществено съзнание – това с потрес трябва да осъзнаят днес всички, които възприемаха Светлана Алексиевич „само като литература“, които неглижираха идеологически кръгове от типа на „неоевразийците“, телевизионния канал „Царьград“ и пр. – изглежда не може да живее без да има свой глобален антагонист, своя, противопоставяща му се „руска идея“; че състоянието на „нормалност“, което светът с огромно търпение се опитваше да формира в него, е било състояние на духовна депресия, на комплексираност, от която възкипява желание за агресия. И ето: за изненада на мнозина, взривното суспендиране на комплексиращата „нормалност“ – обявяването на откровено не-нормална война, консолидирането на света срещу Русия – вместо да потресе широки слоеве от нейното общество и да ги вдигне срещу „фюрера“, ги изпълни с… парадоксален възторг.

Пак ще повторя: ако се вгледаме по-грижливо и по-отблизо в руското общество, ние ще трябва да видим, че с изключение на един тънък елитен слой това общество днес е дори ентусиазирано от новата ситуираност на Русия в света. „Целият свят е срещу нас, ние сме изправени сами срещу целия свят“ – заяви на руснаците техният „цезар“ и ето – те масово умозаключиха не че „на това трябва да се сложи край“, но че „ние сме отново уникални, отново сме страна в апокалиптичната битка, отново имаме „идея“ срещу света. Както тогава, в началото на ХХ в., когато против опита на цялата световна история, решихме да демонстрираме, че можем да построим „небесното царство“ на земята, колкото и милиони животи да ни струва това“.

Пред лицето на потресаващата обществена подкрепа за безумието на Путин, пред лицето на умоневместимия ентусиазъм от прокламирания от него възможен ядрен апокалипсис, ние изглежда най-сетне трябва да си дадем сметка, че за руснаците „да имат идея“, от поне 150 години означава да бъдат обзети от някаква свръхутопия, от нещо, което е именно отвъд разума, отвъд неговите „еснафски“ граници – което е „по руски без-гранично“. И ето, ако в началото на ХХ в. тази руска „идея“ бе хилиастична[1], то днес тя по парадокс е прераснала в катастрофична.

Отново ще повторя – ако си направим труда да се запознаем по-отблизо (и без илюзии) с обществените настроения в Русия днес, ние ще трябва да видим, че именно след „зациклянето“ на войната в Украйна, след консолидирането на света срещу Путин, все по-широки слоеве в тази страна биват обладавани от – по парадокс ентусиазираната – готовност: щом май няма да можем да победим Украйна, щом няма да успеем да накараме света да ни уважава и да спре да ни осъжда, то ние пък… можем да решим да турим край на света.

Да победим апокалиптически, да победим анти-руския „свят“ като го взривим целия 

и така не му позволим да победи Русия.
Мисля, че всеки, който познава творчеството на (дълбоко руския) Достоевски, ще трябва да си спомни, че тази нова и все по-масово обхващаща народа „идея“ удивително напомня за онази на неговия налуден герой (от романа „Бесове“ – sic!) Кирилов. Защото, нека припомня – в романа той разсъждава така: човекът не може да наложи волята си в този свят абсолютно, защото на неговата воля е положен съдбовен предел – той трябва да „бъде“, преди и за да я наложи. И именно защото трябва да продължи „да бъде“, на човека в последна сметка се налага и да се отказва от волята си, да се примирява със загубите. Да – отсича Кирилов – но нали аз мога да се откажа да „бъда“, мога да се… само-убия и на тази моя воля вече нищо не може да противостои. Самоубивайки се, аз съм абсолютно свое-волен, аз съм победил всяко ограничение на волята си. Аз съм наложил своята воля над всяка налагана на моята воля граница. Самоубивайки се, аз съм, следователно, абсолютен победител. Да, с цената на това, че не „съм“, но… аз толкова искам да съм победител, толкова искам аз да съм (да съм Бог), че приемам да съм такъв и без (вече) да съм.

Не напомня ли – няма как да не се попитаме днес – именно на тази Кирилова „идея“ ентусиазмичната готовност на все по-широки кръгове в Русия – повтарям, губеща войната, „гетоизирана“ в света, съкрушена от неговите санкции – да запалят глобална ядрена война, да унищожат света, но да наложат волята на Русия – да я наложат дори с цената на… Русия?

* * *

И за да не се остава с впечатлението, че приписвам без достатъчно основание въпросното „Кирилово“ обезумяване на широки слоеве от днешно руско общество, ще приведа тук само три (но показателни, както ми се струва) примери за него. Два от тях са взети от официалните московски медии, а третият – от уникалния запис на разговор между руския писател и журналист Александър Никонов (понастоящем емигрирал от страната) и известния актьор (и бивш свещеник) Иван Охлобистин.

Ето първият: специален „выпуск“ на вечерното политическо предаване „60 минути“ на водещата журналистка от ТВ-канала „Россия 1“ Олга Скабеева. Нейни събеседници в този ден са (очевидно) военни специалисти, обясняващи поразяващите възможности на новата руска ядрена ракета „Сармат“ – тема особено вълнуваща публиката в тази страна след заканата на Путин с „ядреното копче“. Забележителното, което виждаме обаче е, че въпреки предмета на разговора, всички участници в него са подчертано оживени и даже весели. „Американците такива ракети нямат и няма да имат“ – заявява първият събеседник и след известно колебание дали е по-добре „Сарматът“ да се изстреля от северния или от южния полюс, „експертите“ се съгласяват, че „от северния или от южния полюс – ние имаме една цел. Ракетата разбира се отива към континенталната територия на САЩ“. И ето, подир това неочаквано следва… дружен смях. Скабеева пита: „Един момент. Ако ракетата се окаже там, където трябва да се окаже в най-добрия (sic!) случай – какви обекти ще унищожи, какви територии?“. „Ето какво ще ви кажа – отвръща първият експерт – ако 7,5 мегатона бъде пуснато на територията на, както се казва, нашия партньор… (следва отново дружен смях) – думата „партньор“ е много важна – повтаря през смях говорещият – то такива обекти като град Ню Йорк – хубав град, но него няма да го има въобще“ „От една ракета?“ – още по-оживена е водещата. „От една ракета. Съвсем. С една дума – съвсем. (т. е. няма да го има Ню Йорк)“ – отвръща ѝ експертът.[2]

Нали усещате ентусиазма от „светопреставлението“ за което са готови тези хора?

Вторият материал е потресаващо гротесков. Пред нас е очевидно популярно и редовно излъчвано по официалния тв-канал шоу, в което виждаме корпулентна руска „мамаша“, полюшваща телеса и изпълняваща „частушка“ със следния забележителен текст (привеждам подбрани куплети от него в оригинал и мисля, че не е толкова трудно да схванем съдържанието им):

Медленно ракеты уплывают вдаль
Встречи с ними ты уже не жди.
И хотя Америки немного жаль
У Европы это впереди.

Ядерный фугас летит, качается
От него хорошего не жди
Даже если в землю закопаешься,
От волны ударной не уйти.

…

Может мы обидели кого-то зря,
Сбросили пятнадцать мегатонн.
А теперь горит и плавится земля
Там где был когда-то Пентагон.

Танки США отлично плавятся.
И зачем их выпустил завод.
Ах как жаль что этот взрыв кончается.
Лучше бы он длился целый год.

Скатертью-скатертью хлорпикрин стелется
И забивается нам в противогаз.
Каждому-каждому в лучшее верится:
Может быть выживет кто-нибудь из нас.

Но на этом песня не кончается:
Мы построим новый полигон.
Всё что после этого останется,
Мы погрузим в голубой вагон.

Забележителен текст нали? Още по-забележителното обаче е, че зрителите в залата, гримирани руски тьотки възторжено се смеят и му ръкопляскат. След известно колебание започва да ръкопляска в такт и водещата. Ще взривим „город Вашингтон“, ще взривим „Пентагон“. После може и нас да взривят, но… какво шоу, Боже мой![3]

Накрая: ето избрани места от

разговора на Александър Никонов с актьора Иван Охлобистин, който съобщава, че се готви да замине в Украйна,

за да се бие „за Родината“ (за Русия).[4]

„Но Русия вече загуби тази война“ – казва му Никонов. „Не може да бъде! – взривява се обаче актьорът (и бивш свещеник). Това просто не може да го бъде по всички закони на природата – физически, химически… Русия винаги ще печели. Ние ще спечелим!… но даже и да стане невъзможното и ние да загубим, това значи, че заедно с нас ще загуби и целият свят. Нищо няма да остане! Ще настъпи великата Нула. И ние всички сме готови за този Апокалипсис! Целият народ е съгласен. Ти даже не си представяш до каква степен е съгласен! Заедно, като едно цяло! Всички, с които съм говорил, всички са за победата! Поети, художници… Всички ще избием! Не ни трябва свят, в който я няма нашата победа, Путин не напразно го беше казал. И ми е радостно, разбираш ли! Под такъв възторг съм!

– Тогава и себе си ще избиете – контрира го Никонов – ако изстреляте ядрените ракети…

– Че ние сме съгласни! – без да му мигне окото повтаря бившият свещеник.

– Ванка, а не става ли някак вие сами себе си спокойно да избиете и да ни оставите другите на мира? – въздиша Никонов

– Не! – заявява Охлобистин и минава в още по-възторжена гама – Ние го чакахме това трийсет години. Трийсет години ни унижаваха. И сега такъв кеф … Най-накрая, господи! След което възкликва финално: Такъв кеф, такова щастие! С Божията помощ. Ще взривим света! Всички ще ги избием!..“

Не се ли чува ясно и в трите тези примера именно „бесът“ на Кирилов – хихикащ, пеещ, патетично декламиращ? Как ви се струва, следователно – само в главата на Путин ли е днес той?

_____________________________

[1] От „хилиазъм“ – мистическо (еретическо) учение, прокламиращо настъпването на хилядолетно (Божие) царство в този свят.

[2] https://youtu.be/fr7BuaHrtSE

[3] https://youtu.be/3RA_Mb3fv_8

[4] https://focus.ua/voennye-novosti/513054-mne-radostno-akter-ivan-ohlobystin-sobralsya-voevat-v-ukraine Преводът е на Красимир Лозанов: https://www.facebook.com/kraslozanov/posts/5536871459709597