Огнян Минчев*

Сърбия си навреди много с войните при разпада на Югославия и с твърдата си неотстъпчивост по ключови проблеми на международните отношения в Европа и на Балканите. Но за разлика от нас Сърбия съхрани ефективна и компетентна държавност, наследена от управлението на "последния Хабсбург" - Йосип Броз Тито. (Ние и досега се мъчим да излезем от батака на един постсъветски бантустан.) От Сърбия можете да очаквате радикално националистическо - до шовинизъм поведение, но не можете да очаквате МВнР в Белград да излезе с малоумна декларация, от текста на която става ясно, че това ведомство се ръководи от хора, които не знаят какво е език, не знаят какво е суверенитет, нито знаят какво е държава. 

Когато Югославия се разпадна в кървави войни през 90-те, бившите републики, придобили суверенитет се заеха с две неща, традиционно най-важни на Балканите. Първо, да пренапишат националната си история и, второ, да учредят свой собствен официален език, чрез който да отхвърлят единния сърбохърватски език, практикуван в Титова Югославия. Хърватия официално създаде хърватски език и в продължение на три десетилетия направи целенасочени усилия да го обособи и различи максимално от езика на своите съседи. Същото направиха и бошняците-мюсюлмани, интегрирайки в официалния си език доста думи с близкоизточен произход, навлезли в миналото или в настоящето чрез исляма. Дори и черногорците правят системни усилия да разграничат своята официална езикова норма от сръбската като по този начин подкрепят своята независимост. 

В Белград още от 90-те реагират на тези езикови усилия със снизхождение и многобройни вицове. Но не можете да намерите нито един официален политически документ, в който съществуването на тези новопоявили се съседски езици да се отрича или проблематизира. Разбира се, в САНУ (Сръбската академия на науките и изкуствата), в университетите и в специализираните академични общности на езиковеди и литературоведи тези съседски езици не се признават - те продължават да бъдат разглеждани като официализирани локални езикови норми на сърбохърватския език. Но сръбската държава нито проблематизира този въпрос, нито го използва в междудържавните си отношения със страните от бивша Югославия като аргумент. Защо?

Защото компетентният политик, дипломат и администратор знае какво е държава и какви са нейните прерогативи. Ако признавате суверенитета на една държава, вие признавате нейното право да се разпорежда с определен кръг от явления, процеси, въобще - реалности, отнасящи се до съществуването на нейната територия и хората, които я населяват в качеството си на национална общност. Част от тези суверенни права е и формирането на официална езикова норма на държавата. 

Това е логиката, по която през 1999 и 2017 г. между Република България и Република Македония бяха подписани двустранна декларация и двустранен договор "на български език според Конституцията на РБ и на македонски език според Конституцията на РМ". Споменаването на конституциите не е задължително - то се подразбира, но в нашия случай то бе направено, за да няма никакви съмнения, че ние на практика признаваме правото на РМ да учредява свой официален език, но в съдържателен план запазваме убеждението си, че той е "втора литературна норма" на българския език. Толкова - ни дума повече! Езиковедите в БАН си дискутират и утвърждават принадлежността на македонския език към българския, на "Пиротска" запасват юнашки пояси и пият руйно вино, а в Скопие и в останалата част на РМ си говорят на този официален език, който е утвърден от суверенната им държава. Държава, която България призна първа. И с това й призна всички тези права, които произтичат от суверенитета й.

Ако питате един сърбин дали има хърватски или босански език, той ще се изсмее. Сръбската държава не си прави проблеми от това. Сигурно има по-важна работа.  

Останалото са лакърдии и декларации на малоумни чиновници, издигнали се до върхове, на които срамят България като нация и като държава.

*Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg.