Ерик Алексиев*

„Напрежение в Близкия Изток” – дали това станало вече хронично заглавие е в минало, настояще или бъдеще време, няма  особено значение. Докато САЩ продължават да поставят интересите на така наречените си „най-големи съюзници“ над своите, в Близкия изток ще продължава да има „напрежение“.

Да започнем от това, че кралство Саудитска Арабия и Израел не са Америка. Въпреки че това заключение започва да звучи все по-банално, очевидно то трябва да бъде напомняно на президента, който спечели президентската си кампания под мотото „Америка над всичко“.

Неотдавнашното убийство на генерал-майор Касем Солеймани в Багдад не постави Америка над всичко. То постави американски граждани и съоръжения директно и ненужно в интернет сайтовете на Иран.

Предоставените ни аргументи за извършване на покушението са не само непоследователни – за американската общественост, изморена от безкрайните войни, те звучат като тенденциозни и повече от цинични клишета, особено в изявленията на американските държавници след близо две десетилетия американско присъствие в Афганистан и Ирак. Естествено, медиите в САЩ прегряха от въодушевление и застанаха зад общото послание „Повярвайте ни: Той беше лош човек!” Каква по-ясна картина на това колко малко уважение хранят правителството на САЩ и статуквото към нас, своите граждани и към нашето желание да бъдем поне информирани, преди да отбележим третата световна война в  календарите си!

Изгубени в превода на агрументите

На въпроса кои са „непосредствените заплахи за живота на американските граждани”, довели до убийството, държавният секретар Майк Помпео отговори: „Не мога да говоря твърде много за естеството на заплахите. Но американският народ трябва да знае, че решението на президента да отстрани Солеймани от бойното поле спаси живота на американски граждани, в това няма съмнение.“

В интернет има достатъчно на брой лесно достъпни кадри със същия този човек, в които той признава: „Аз бях директор на ЦРУ, излъгахме, скрихме истината, откраднахме“ сред аплодисментите на аудиторията. Сега той може да добави и „безпричинно убихме“ следващия път, когато се хвали с криминални действия, извършени от позицията на властта.

Така създаденият прецедент е тревожен и опасен. От този ден нататък е приемливо да се извърши атентат срещу държавен глава и просто да се заяви: „Ами, имахме доказателства за предстояща атака, но не желаем да ги разкрием.“ Всички световни лидери и държавни глави трябва да чувстват зловеща уязвимост към тази новопръкнала се претенция, съгласно която убийствата стават приемливи.

Докато президентът Тръмп твърдеше, че Солеймани е бил в Багдад, за да планира „предстоящо нападение“ върху американските сили, иракският премиер Адил Абдул-Махди направи изявление пред парламента на страната си, според което генералът е бил там по далеч по-миролюбиви причини: за обсъждане на деескалация на военното напрежение между Саудитска Арабия и Иран. Въпреки, че това е само твърдение, изглежда резонно да се вярва, че тези страни от Близкия изток биха се стремили да намалят скъпото и дестабилизиращо напрежение в региона – напрежение, което не е от полза за никого, освен за поддръжниците на американските и ционистки интереси.

Ако лъжливите твърдения на чуждото разузнаване за непосредствена опасност за силите на САЩ, които допълнително засилват напрежението между Иран и САЩ, Ви звучат познато, припомнете си, че миналия май САЩ изпратиха ударна група, начело с американския самолетоносач „Ейбрахам Линкълн” и група тактически бомбардировачи към Персийския залив, въз основа на „неуточнена“ информация на израелското разузнаване.

Дали това Ви звучи като „Америка над всичко“? След убийството на Касем Солеймани иранците реагираха, като изстреляха девет балистични ракети в иракската авиобаза Ал Асад, където са базирани американските сили. Първоначално САЩ твърдяха, че няма жертви, само повреди на авиобазата. Скорошен доклад обаче, сочи, че близо дузина американски военнослужещи са ранени и им е необходима медицинска евакуация извън Ирак, до близките американски военни болници.

Каква е причината, поради която американското правителство трябва да лъже за жертвите? Биха ли се случили без убийството на Солеймани? Не е ли най-важното задължение на американския главнокомандващ да защитава своите войници, техните семейства и близки? В крайна сметка те плащат цената на тези спорни действия. И след като сме започнали да задаваме тези въпроси, защо американското правителство трябваше да лъже за оръжия за масово унищожение, преди да нахлуе в Ирак през 2003 г.? Когато започнете да си задавате достатъчно въпроси, отговорите става много по-отчетливи и ясни.

Помпео бързо смени плочата, когато обществените настроения поставиха под съмнение идеята за изпращане на млади мъже и жени от въоръжените сили на САЩ в една Трета световна война заради фалшиво твърдение за „непосредствена заплаха“. Той промени позицията си и заяви: „Ако търсите неминуемост, ще я откриете в дните, довели до удара срещу Солеймани.“ Той имаше предвид ракетното нападение от подкрепяната от Иран иракска милиция на 27 декември, при което бе убит американският преводач Наурес Хамид. То от своя страна беше последвано от американски въздушни удари, за които се твърди, че са убили 25 бойци на подкрепяната от Иран иракска милиция, което доведе до протести с незначителни актове на вандализация над комплекса на американското посолство в Багдад.

Почти всичко бе казано за самото убийство. Ще добавя накратко, че европейските съюзници на Америка са недоволни от това, че Помпео и Тръмп не са се консултирали с нито едно правителство от ЕС преди удара. Освен това, имаше време, в което Помпео и Солеймани воюваха на една и съща страна, тъй като генерал Солеймани ръководеше кампании срещу Ислямска държава в Сирия. Всъщност неговите заслуги  за поражението на ИДИЛ в Сирия са сочени като основни и в един момент беше аплодиран от американци, руснаци и израелци като двигател на „победата“ над ИДИЛ.

САЩ официално се доказаха като ненадежден партньор на Ирак, където нахлуха през 2003 г., за да направят страната „по-демократична”. Този нов демократичен парламент наскоро гласува за експулсиране на над 5000 американски войници от Ирак.

Междувременно, американските посланици и посолствата по целия свят са предупредени да бъдат нащрек. Убийството на генерал Солеймани, както беше посочено по-горе, създаде прецедент, така че никой държавен глава или посланик не е в безопасност, дори и по време на предполагаеми „мирни мисии“.

Изглежда, че конфликтът е неизбежен. Майк Помпео отдавна е смятан за един от най-отявлените военни ястреби във Вашингтон и след назначаването му за държавен секретар от Тръмп, този сблъсък с Иран не изненадва никой от тези, които добре познават биографията му. Помпео може да е бил само на 15 години по време на кризата с иранските заложници през 1979 г., но действията му наподобяват действията на личности като Джон Болтън, който беше жаден за иранска кръв след кризата със заложниците преди четиридесет години.

Взаимоотношенията с Иран, обаче, може да се окажат не толкова прости, колкото Тръмп и Помпео биха искали обществеността да мисли

Военната игра от 2002 г., озаглавена „Предизвикателство на хилядолетието“, която струваше на данъкоплатците 250 милиона долара, доказа, че Пентагонът и много от най-яростните военни ястреби, леко подценяват войната с Иран. В първия ден на военните действия американският генерал, отговарящ за „червения отбор“ (хипотетична страна от Близкия изток, имитираща Иран), унищожи самолетоносач, десет крайцера и пет превозни средства-амфибия, което доведе до загуба на персонал от 20 000 души и „синият отбор”, т.е. американците, бяха принудени да се предадат.

Резултатът от една военна игра, разиграна преди почти две десетилетия, не би трябвало да тревожи САЩ, нито да насърчава Иран. Един компетентен американски генерал се възползва от прекомерното самочувствие и Пентагонът имаше почти осемнадесет години на разположение, за да оправят нещата. За съжаление, военната игра не можа да предскаже обтегнатите отношения на САЩ с двете най-големи държави-привърженици на Иран – Русия и Китай. Китай, който инвестира и внася повече ирански петрол, отколкото всяка друга държава, все повече се уморява от санкциите на САЩ, а тежката търговска война на Тръмп с президента Си Дзинпинг с нищо не облекчава това положение.

Погледът на целия свят е насочен към ескалацията на конфликта между САЩ и Иран, която се засилва почти ежедневно, като навсякъде се чертаят граници на действията и се избира страна. Въпреки твърденията на Помпео, че САЩ не се стремят към конфликт или по думите му, към „още едно Бенгази“, един кратък анализ на неговата репутация представя съвсем различна история. Миналия май Помпео беше запитан „дали президентът Тръмп е изпратен във време като това, подобно на кралица Естер, за да помогне за спасяването на еврейския народ от иранската заплаха“. Отговорът му беше, че като евангелист християнин той със сигурност счита, че това е възможно.

Споменаването на Бенгази беше замислено като критика на Хилари Клинтън заради това, че като държавен секретар тя бе изцапала ръцете си с кръв, но е ясно, че Помпео стои твърдо зад целите, които Израел си поставя. Въпреки, че отрича да е знаел или да е имал участие в убийството на Касем, израелският премиер Бенямин Нетаняху „случайно“ спомена, че Израел има ядрени способности. Много удобно изпуснато и чисто съвпадение, тъй като Иран знае, че може да заплаши да отмъсти на Израел за действията на Америка. Освен това, не е тайна, че Касем беше номер едно в израелския списък с най-търсените за елиминиране лица, който изтече в края на миналата година. В този списък след него се нарежда лидерът на Хизбула Сайед Хасан Насралла, който миналата седмица направи изявлението, че „Американците трябва да махнат базите си, войниците, офицерите и корабите си от нашия регион. Алтернативата на вертикалното излизане е хоризонталното. Това е твърдо и окончателно решение. Говорим за началото на нова фаза, на нова битка, за нова ера в региона.“

Поредната бежанска вълна

В по-широк план това означава, че американската военна машина иска да поддържа мита за своята непобедимост в регион, в който нямаме работа, за да оставяме младите си поколения да умират там. Бежанският приток в Европа, в резултат от Арабската пролет, както и от Сирийската гражданска война, ще бъде капка в морето в сравнение с това колко хора ще търсят убежище в Европа, ако Третата световна война избухне между силите зад Иран и намаляващите сили, които подкрепят американската намеса по целия свят.

Българите трябва да са ясно запознати с ролята си на географски мост между Изтока и Запада. Засега Германия е по-привлекателна за бежанците, отколкото България, но и много други места ще бъдат за предпочитане, в сравнение с една арена на ядрени бойни действия. Особено красива страна като България с население, което спокойно би могло да нарасне четворно предвид територията, с която разполага. И така, призивът на американската антивоенна общност „Не превръщайте Иран в Ирак“ вече се чува ясно. Кой е техният противник? Военните барабани на Помпео, служителите на американската военна машина, както и неоконсерваторите и ционистите. В крайна сметка времето ще покаже чий глас е по-силен.

Статията е публикувана в новия брой на списание МЕНИДЖЪР.