Станислав Станев

31 август е тъжна за българската история дата, както е 18 февруари (смъртта на Левски).
В последния ден на месец август 1924 година българщината губи един от своите най-велики герои. 

Тодор Александров Попорушев е роден в Ново село, махала на будния някога град Щип, дал на България много велики учени, военачалници, войводи, учители... Присъединил се към Организацията в края на 19 век, той ѝ остава верен до края на живота си. Включва се във всички войни за национално обединение и взема дейно участие в разгрома на враговете на България.
След краха, настъпил в края на Първата световна война, когато всички са обезверени, а унинието е повсеместно, Тодор Александров успява не просто да се пребори с него, но възстановява Организацията и за кратко време тя възвръща мощта си и се превръща в 

незаобиколим фактор на Балканите

 и защитник на угнетените българи.
През 1924 г. ВМРО е в деликатна ситуация и макар и с нежелание, Тодор Александров  приема да проведе разговори с Коминтерна. След трезв анализ на ситуацията, обаче вижда, че това не само че няма да помогне на Каузата, на която е отдал живота си, но може да се окаже пагубно за нея. Тъй като междувременно Петър Чаулев е подписал Майския манифест от негово име (въпреки че изрично е инструктиран да не бърза), Тодор Александров категорично заявява, че няма да подкрепи идеята, а ще продължи да води борбата по начина, който той намира за правилен. Така Старио, както бива наричан уважително от своите другари, въпреки че не е бил много възрастен, успява да спаси организацията. Това обае му спечелва могъщ враг. Комунистическия интернационал е успял да съблазни немалко дейци на Организацията, а  категоричната позиция на Александров представлява 

тежък удар 

върху пъклените планове на Коминтерна. На 31 август 1924 г., в присъствието на някогашния герой и впоследствие симпатизант на Коминтерна, Александър Протогеров, Старио е подло застрелян в гръб. Физическите убийци са двама ренегати – Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, които скоро получават възмездие. 
След 09.09.1944 г. Новата, „народна“ власт поругава гроба на героя, намиращ се край параклиса „Свети Илия“. Надгробният паметник на Тодор Александров е изкъртен и хвърлен в пропастта. 
След демократичните промени плочите на Старио и на телохранителя му Панзо Зафиров, убит с него, са извадени с въжета и са върнати на местата им.

Личността на Александров е толкова значима, че посткоминтерновските настроения в Македония търсят начин да я „усвоят“ за себе си. Но категоричността на неговата позиция приживе е непоклатима:
"Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял."

Забранен за почит в България, Тодор Александров получава своето 

признание и от Енциклопедия „Британика“:

„Александров в продължение на много години бе некоронованият крал на българите-македонци, които го почти боготворяха. В народната памет Тодор Александров е възприет като Последният цар на планините.“

Днес името на Старио започва да се появява в учебниците по история, но няколко поколения не знаят за него, защото са учени да се кланят на чужди герои.