Ръкополагат противник на Русия за епископ, но без епархия

На 5 октомври през далечната 1858 година, със застъпничеството на Стефан Богориди, за епископ е ръкоположен Иларион Макариополски, но с изричната уговорка, че няма да иска своя епархия.

Иларион Макариополски е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден през 1812 г. в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, а след това учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба.

През 1845–1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов. След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи.

За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта.

На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. За тази си постъпка е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост.

След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Св. синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.