Тодор Токин, Приоритети.бг

15 юли 1895 г. (3 юли по стар стил). Към 19:50 часа бившият министър-председател на България Стефан Стамболов излиза от Юнион клуб и се качва на файтон, заедно със своя приятел и политически съратник Димитър Петков и с личния си телохранител Гунчо. Файтонджията Мирчо Ацов е замесен в заговора и специално изчаква пред клуба. Малко след потеглянето пред файтона се появяват Боне Георгиев и Халю, а малко след това и Талю, като Георгиев стреля по файтона, а Халю изважда ятаган и бързо се насочва към него. Файтонджията спира файтона, а полицаите, разположени пред Юнион клуб, бързо се отдалечават от мястото. Стамболов скача от файтона, след което Мирчо Ацов потегля, откарвайки Димитър Петков и телохранителя в съседната улица „Стефан Караджа“.

Стамболов побягва по „Раковска“ обратно към Юнион клуб, но Халю го настига. Когато прави опит да стреля по нападателя си, той посича ръката му, след което го събаря на земята и заедно с другите нападатели започват да го удрят по главата, тъй като знаят, че Стамболов обикновено излиза с предпазна ризница под дрехите си. Когато Гунчо и Димитър Петков се връщат на „Раковска“ нападателите се разбягват. Гунчо започва да гони Халю, като го ранява с пистолета си във врата, но е задържан от двама полицаи, които помагат на атентатора да избяга.

Междувременно Димитър Петков откарва Стамболов с файтон в дома му. Цялото лице на Стамболов е насечено, двете му ръце са почти напълно отсечени, а дясното му око е извадено. Въпреки това той е в съзнание и обвинява за атентата Халю, Наум Тюфекчиев и княз Фердинанд. Раните са тежки, а състоянието му допълнително се влошава от диабета. След леко подобрение на 16 юли, Стефан Стамболов умира в 3:35 часа на 18 юли 1895 г. (5 юли по стар стил).

Нападението срещу Стамболов е извършено с негласната подкрепа на правителството на Народната партия с министър-председател Константин Стоилов и на княз Фердинанд от група проруски ориентирани българи, начело с Наум Тюфекчиев, извършили няколко терористични акта през предходните години.

Стефан Стамболов е бележит български държавник и революционер, журналист и поет.

Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. Руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия. През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството му.

Критикуван заради диктаторските си методи, той слага началото на икономическия и културен подем на България в десетилетията до Балканските войни.

След като е отстранен от новия княз Фердинанд заради антируската си политика и министър-председател става Константин Стоилов, Стамболов отпечатва в брошура реч, която никога не е произнасяна. Тя е в отговор на словото на Стоилов пред Княза и Народното Събрание при встъпването му в длъжност. Откъсът от нея, който предлагаме на нашите читатели, показва разсъжденията на Стамболов по най-важния външнополитически въпрос за страната, които по-късно стават и причина за жестоката му гибел от ръката на руски шпионин и които са актуални и днес, дори повече от тогава.

България има нужда от Русия, казвате Вий, г. Стоилов. Вярно ли е това? Не желая да ме считате за неблагодарен человек и признавам, че България дължи своето политическо въздигане на жертвите на братский нам руски симпатичен народ. Тези чувства са силни у нас, Българите, и както нас ще ги пазят и синовете ни; но те нямат нищо общо с чувствата ни към руското правителство, върху което добродушний руски народ няма ни най-малко влияние. Политиката на великите сили, а особено на Русия, е политика за уголемяване своята сила. Ний го виждаме в Азия, и, ако не пречеше Тройний Съюз, бихме го видели и в Европа. Руската политика, която имаше за цел освобождението на южните славяни, не забравяше и целта да уголеми влиянието си. Ний всички знаем, че в времето на покойний Княз Александър руските представители си служеха почти с всички средства да укрепят тука руското влияние, и то в ущърб на една българска България. И кой не помни телеграмата от Императора Александра, с която се канеше обединителя на двете страни на Отечеството ни и славния български пълководец (княз Александър Батенберг, б.р.) да напусне българския трон? Защо? Защото такава е била волята не на руский народ, а на покойний Император, който не желаеше една самостоятелна и голема България. Вий викате: не е верно? Аз ви казвам, и историята повтаря: верно! Ако не е верно, че руското правителство, или руский автократ че желае да види Отечеството ни самостоятелно и големо, защо бидоха повикани назад руските офицери, когато ний стояхме пред една война с Турция или с Сърбия? И защо ни се отнима един благороден, заслужен княз, който предпочете – при всичката си наклонност да обожава руското правителство – да бъде български княз, от колкото да бъде сатрап, както бухарский емир? Колкото и да викате вий, историята вика по-силно, и тя ни казва: Руското правителство не желае една самостоятелна България! Това е естествено Политиката, която се диктува не от народа, а от разни интереси на един автократ, ще бъде всякога стремление да се уголеми силний в ущърб на слабий. От официална гледна точка на руското правителство, нйй бяхме длъжни да изплатим освобождението си с независимостта си; ний не искахме да угодим на този императорски план и следствието на това беше, е и ще бъде руското недоверие, руското преследвание, в което руский народ не само не участвува, но още ни изказва симпатиите си. Така ще се продължи работата, догдето даваме възможност на официалната Русия да си служи с нас за своите по-нататъшни планове. Вий не сте забравили съдбата на Полша, на Финландия, на Бухара, и Вий знаете, че Русия от благодарност на своята верна и храбра съюзница Румъния й отсече Бесарабия, като я награди с едно парче наша земя, Добруджа! Земните полюси стават по-студени, Русия все по-вече гледа към юг, към топлината, към изхода на своята флота от Черно море. Преследванието на тези интереси изключва уважението на нашите интереси.

А ето какво е записал Стамболов в дневника си на  6 декември 1886 г:

Като разбрахме, че Россия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Россия и нас една страшна и непримирима дипломатическа война, война между „освободителите“, днес превърнати в грабители и „освободените“, между малкия Давид и исполина Голиата…“