20 години без великия, но неразбран Александър Геров - смятаха го за луд

На днешния ден през 1997 година угасва пламъчето на поета Александър Геров. Българската критика го нарича "оголено сетиво..., открито за цялата вселена".

Роден в София през 1919, Александър Геров завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944, за което е арестуван.

Своя усет към словото открива като съвсем малък, когато за първи път публикува проза в един сливенски вестник. Едва 11- годишен започва да сътрудничи на детски и ученически издания. Автор е на много произведения за деца. Пише и любовни стихотворения, които посвещава единствено на съпругата си Тамара, с която продължава да общува и след смъртта й.

Поезията, която създава Александър Геров, е подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Както казват познавачите на му “нямаме друг поет с подобна неерудитска философска дълбочина, с подобно небългарско усещане за смъртта, с подобно необичайно докосване до и отвъд битието едновременно във всекидневните и във вселенските му измерения. “

Публична тайна е и това, че Александър Геров е един от българските поети, смятани за луди. Повод за подобни внушения е прословутата случка, когато един ден излязъл от къщи чисто гол и се качил в колата си. След зрелищно преследване по софийските улици, успели да го заловят. Поетът бил транспортиран до лудницата на 4 – ти километър, където прекарал известно време. Това предизвикало истински смут сред фалшивия културен комунистически елит у нас.

Освен това самият Геров признава в интервюта, че е правил няколко опита за самоубийство, което също е било твърде притеснително за близките му и хората от неговото обкръжение. Но в тази своя "лудост" поетът до края на живота изповядва своето верую - "към Космоса голям моят дух се носи".

ЧУДЕН СВЯТ
 

За котката светът е пълен 
със мишки само и с врабци. 
Затуй ушите й помръдват, 
когато вятър прошуми.

 

Кокошка кучето притисва 
със лапите си във прахта 
и със безкрайно любопитство 
я гледа как трепери тя.

 

А гълъбите от небето 
с наведени глави следят 
нивя и къщи, самолети, 
които като тях летят.

 

Не могат те да обобщават, 
да пишат, нито да четат. 
Те гледат, слушат, осезават 
и се на слънцето пекат.

 

За всички тях светът е чуден, 
със дъжд и бури, с ясен свод. 
Светът е вечно млад и влюбен, 
изпълнен с ласки и живот.

 

За всички тях светът сияе 
във свобода и красота. 
И те умират, но не знаят 
какво е туй смъртта.