Небесна читанка

Златомир Златанов

Оглеждахме цялата заран крепостта. 
                      Г. Сеферис, „Царят на Асина"

На мястото, където при разкопките
крепостната стена се прекъсва,
отново е издигната кулата на пленения император,
за когото винаги е била предназначена.
Ако бяха копали по-дълбоко, 
о, ако бяха по-внимателни реставраторите, 
нямаше да ни заблудят 
и да ни натрапят свойта измама.
Сега вече е късно
и ние бавно изкачваме стъпалата към кулата,
която някога се е издигала 
трийсет крачки по-надолу,
опитвайки се да определим доколко се заблуждаваме,
щом и оттук гледката е същата,
както по цялото протежение на крепостната стена.
Все едно дали камъните, докоснати от нас,
са същите камъни, изтъркали
пленените ръце на Балдуин,
и все пак усещането за едно съдбоносно отместване,
същото тревожно и неясно усещане,
когато наблюдаваме в нощите паралакса на звездите,
не ни изоставя напълно.
През процепите на зидовете, обрасли с трева,
вятърът си играе с косите ни
и защо ни се струва, че на трийсет крачки оттук
лежи истинският ни, твоят и моят живот,
реалното място, където сме жертви и победители,
зрящи и ослепени за действителното сключване
на кръговете на съдбата,
трийсет крачки по-надолу, но винаги в несъвпадения 
между Балдуиновата кула и нейния призрак.
Тъй както сбъдването на предсказуемото
дължим отчасти на своята слепота
и мястото, където се опитваме да се задържим,
се огъва и чезне в трептяща несигурност,
подобно полета на тези птици над главите ни,
тъй както камъкът на едно бойно поле се откъртва
и, запокитен в улея, се превръща
в паметник на друга битка - 
така отвъд притегляне и отблъскване, 
настъпление и позорно бягство, 
активност и нирвана, 
емпирия и трансценденция 
е ничията земя на нашето съществуване.
Неизменно на трийсет крачки оттук
един призрачен очевидец свидетелствува
за нашите, за моята и твоята мирова точка,
и сега този свидетел е Балдуиновата кула,
която всъщност няма име, 
но по чиито камъни съзираме
имената си, изсечени в посоката към една реалност,
еднакво свободна и неотгонима еднакво.
Пада нощта и над Балдуиновата кула
един факел заискрява със светлината,
търсена жадно от нас,
все същият огън надолу по зидовете на крепостта,
който препраща надеждата ни за точно притежание,
за съвпадение на волята с представата на печалните ни очи,
и заедно с осветената кула, със звездите на небосклона,
ние усещаме как се отместваме в мрака
на трийсет крачки в безкрая.