В най-новата ни история септември е месецът, наситен с най-много повратни събития – раждане на диктатори, смърт и погребения на царе, преврати, революции, убийства, срив на политически кариери.

На 10 септември през 1948 г. в немския град Кобург на преклонна възраст издъхва Фердинанд I, цар на България. В изгнание монархът надживява смъртта на двамата си синове – Бборис и Кирил, и края на династията в България.

На смъртния одър цар Фердинанд пита адютанта си генерал Петър Ганчев: „Кога заминаваме за България?" Неговата последна воля е да бъде погребан някога в "любимата му България" и затова ковчегът му е бил временно положен в криптата на католическата църква "Св. Августин" в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. Там остава и до днес.

След капитулацията на България цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си — княз Борис Търновски (или цар Борис III), и напуска страната.

След като не е допуснат от братовчед си — австрийския император Карл І да остане в именията си в Западна Унгария (днес Бургенланд, Австрия), бившият цар Фердинанд се отправя към град Кобург, Германия, където живее от 7 октомври 1918 до смъртта си. След войната известно време получава пенсия от германското правителство. През 20-те години на 20 век предприема продължителни научно-изследователски пътувания из Южна Америка, където е тържествено приет в Бразилия, Аржентина и Уругвай (декември 1927 - април 1928), както и в Източна Африка и Египет.

Участва на международни научни конгреси по ботаника и орнитология.

През 30-40-те години на 20 век Фердинанд често отсяда в семейните си владения в днешна Словакия - замъка „Свети Антон“ край Банска Стявница. Там живее от 1941 и го напуска окончателно през късната есен на 1944 г. с напредването на Червената армия към Прага.

Старият цар никога не е бил допуснат да посети отново България, въпреки многократните му настоявания, особено през 1937 г. при раждането на внука му — престолонаследника княз Симеон Търновски.

В България обществото и до днес е раздвоено за личността на монарха и историческата му мисия, но по-скоро настроенията към Фердинанд остават негативни, а издигането му на престола се приема като една от най-големите грешки на Третата българска държава.