„Отмъстете на своите тирани с истината“

Даниела Горчева

Типично за неговия спокоен нрав, лишен от всякаква патетичност, Фреди Фосколо скромно казва: „Направих, каквото можах“.

Но направеното е удивително много.

Фреди – това е българският Граф Монте Кристо.

Всъщност, много повече от него.

Вероятно не е случайно, че нашият скъп приятел Алфред Фосколо е потомък на великия италиански поет Уго Фосколо, чиято гробница се намира в църквата Санта Кроче, Флоренция, редом с гробниците на Данте и Микеланджело, на Галилей и Росини.

А думите на Уго Фосколо съвсем точно прилягат на живота и битката на Фреди за истина и справедливост:

„Аз чувам своята родина, че вика: напиши туй, което си видял...

Ако небето ви позволява да се борите със силата, защо вий не разкажете на потомството за нашите страдания?

Дигнете си гласа в името на всеки – и кажете на света...

Пишете! Отмъстете на своите тирани с истината.“

Този автобиографичен роман е лишен от всякаква суета; той е израз на чувството за дълг.

Но тази семейна сага е невероятна.

Това е историята на голямата, на наистина великата ЛЮБОВ.

На любовта на Ернест към Нина, която го кара да се откаже от свещеническия сан и която довежда един французин в България преди Втората световна война.

На любовта на Фреди към Райна, която му дава кураж да извърши нещо, на което малцина са способни – да влезе отново в устата на чудовището, което едва не го е унищожило, за да измъкне оттам своята Евридика и нейната дъщеря, която той обича като своя и която осиновява.

На истинската самопожертвователна любов към България.

На тази любов към България, на която са способни само прокудените от нея.

На тази зелена и със златно небе България, която ухае на цъфнали липи и има вкус на сочна диня и прясно изпечена баница, аромати и вкусове, които малкият Фреди също като малката Силви Вартан, отнасят в изгнанието си завинаги със себе си.

На неутолимата любов към свободата.

На неугасващата вяра и на жаждата за справедливост.

На възхитителната обич и солидарност между четиримата братя, която ни показва благородството на родовата привързаност в името на справедливата кауза.

На мускетарската жертвоготовност в името на приятелите.

Това е изключителна книга, която се чете на един дъх.

Фреди пише в духа на Александър Дюма, озарен от моралната светлина на Виктор Юго.
Но по-забележителното от неговия великолепен класически стил, от брилянтното му чувство за хумор и самоирония, от необикновената му биография, тясно свързала един потомък на Уго Фосколо със съдбата на България, е познанието, което носи този автобиографичен роман.

Защото „Направих, каквото можах“ е не само история на вярата, любовта и куража, на непримиримостта и свободолюбието, но тази книга носи познание за едно отминало време – и то познание дълбоко, съпоставително познание – и историческо, и културно, и езиково.

                                                                                      ХХХ

Няколко думи за Райна – тази изключително красива и забележителна жена.

Някъде през есента на 2018 година моят колега Борислав Скочев – който, за разлика от мен, не прави нищо в последния момент – ми припомня, че на следващата година се навършвали 30 години от рухването на тоталитарния комунизъм.

И че сме длъжници на българската съпротива срещу съветския тоталитаризъм, за която обществото много малко знае и даже нищо не знае. Та трябвало да напишем за това.

Аз естествено нехайно вдигам рамене и казвам, че има време – еее, цяла година.

Само че той не ме оставя на мира и аз уговарям с Фреди Фосколо да направим едно интервю с него у тях.
Фреди е сутрешна птица, Борето Скочев – и той. Аз не съм, но нищо не може да се направи и се съгласявам да отидем у Фреди в 9 часа сутринта – което за мен е все едно по първи петли.

В уречения ноемврийски ден на 2018 година пия едно кафе набързо и успявам да не закъснея за срещата. Фреди, впрочем, живее до нас.

Сядаме тримата, аз вадя телефона да записвам разговора. Райна естествено спи – както се полага на приличните хора по това време.

Някъде към 11 часа интервюто върви с пълна пара и в телефона вече има двучасов запис. Борето е леко изнервен от моите безкрайни уточняващи въпроси, понеже на него, както обикновено, всичко му е ясно, аз съм изнервена от ранното ставане и в този момент в хола влиза Райна.

Все едно слънцето влезе.
– Е, хубава работа, защо седите на празна маса?
– Работим – опитва се да я предупреди Фреди.
Ами, ами!
Райна изстрелва следващия въпрос:
– Опитахте ли новото beaujolais?
Леко развеселена, признавам, че не сме.
– Е как не ви е срам! – казва Райна, не на шега възмутена, търкаляйки р-то с характерния си дрезгав глас, напомнящ Едит Пиаф.
И след малко досущ като в приказките, където има вълшебни кърпички, масата е отрупана с мезе, а новото божоле свети с хубавия си рубинено-виолетов цвят в чашите.
Опитахме се да протестираме, че е рано, но никак не бяхме убедителни и всъщност тази част от интервюто стана най-добрата.
Четири години по-късно, пак през ноември, когато новото божоле излезе, Райна си отиде.
Отидох да я видя преди това и ѝ занесох една бутилка вино.
Лежеше в леглото, но си беше все същото бойко и дръзко момиче.
Знаеше, че си отива, нищо не можеше да се направи. До нея – неизменният пепелник.
„Абе, Райне, и още пушиш?“ – чувам се да казвам глуповато.
Тя ме поглежда и дяволити пламъчета заиграват в очите ѝ, докато търкаля р-то:
„Е, че за кога да спирам?“
След малко си придърпва кичурите от косата и ми казва натъртено, все така търкаляйки р-то, надсмивайки се над себе си, над рака и над смъртта:
„Гледай ме на какво приличам, не мога да ида да се подстрижа.“
Присядам. Говорим си за първата им среща с Фреди, когато тя се счепква с него и го нарича бизон. После той пък пита приятелите си коя е тази драка.
Не ми е трудно да си я представя като млада: дръзка, опърничава, независима, хаплива с милиционерите и нахалниците. Крехка, но бодлива.
Нейният независим до опърничавост характер, чувството ѝ за хумор, свободолюбието ѝ, куражът ѝ си останаха нейната запазена марка до края на живота ѝ.
И въпреки това, който е виждал и познавал Райна отблизо, знае, че тя беше невероятно топъл и сърдечен човек.
Излизам тогава от тях, след ден-два трябва да летя за Амстердам и знам, че няма да я видя повече.
Отивам при Таня, фризьорката, да я питам дали може да отиде да подстриже една моя приятелка, така и така, не може да дойде в салона, аз ще ѝ платя.
Докато обяснявам къде живее, Таня ме поглежда:
„Ама ти да не говориш за Райна? Но как! Тя ми е клиентка, нищо няма да ми плащаш, ще отида, разбира се.“
И това беше доказателство не само за благородството на Таня, а и за щедрия характер на Райна – навсякъде след себе си оставяше топлинка.

                                                                                       ХХХ

Кой е Фреди Фосколо - малко биографични данни:

Алфред (Фреди) Фосколо е роден в София през 1942 г.

Майка му е българка, а баща му – французин.

Напуска България на седем години, когато през 1949 г. семейството му бяга от комунистическия режим и се установява в Париж.

Във френската столица той продължава образованието си по право и българска филология, като същевременно запазва носталгията по детството си в родината.

След смъртта на Сталин семейството на Фреди Фосколо започва да посещава отново България през лятото, а младият Фреди завързва младежки приятелства и среща Райна, бъдещата си съпруга, която през 1974 г. ще трябва да изведе нелегално от страната с големи перипетии.

Още през 1966 г. Фреди проявява изключителна смелост, донасяйки в родината си позиви, напечатани във Франция и внесени тайно в комунистическа България.