Александър Йорданов*

Паметните думи на Иван Вазов:„епопея, пълна с геройство и срам”, ме накараха да разлистя отново излязлата през 1907 г. „История на Априлското въстание“ на Димитър Страшимиров. Въстанието избухва на 20 април (по стар стил) в Копривщица. От школска възраст помним огнените думи от Каблешковото „Кърваво писмо”: „...знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!”

Но само седмица по-късно водачът на бунта Тодор Каблешков свиква посред нощ тайно събрание. На него присъстват и първенците на селото - чорбаджиите. Пред тях Каблешков откровено признава, че положението никак не е добро и че бунтът едва ли ще успее. Започват спорове какво да се прави. Решава се въстаниците да се изтеглят в планината, за да не бъде бастисана Копривщица от „поганците”, а чорбаджиите да изпратят писмо до османската власт в Пловдив. То вече далеч не е „кърваво” и в него четем:

„На 20 того непознати нам хора, които се казаха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и след като грабиха и убиваха мирни жители и караха насила хората да се съгласят на техните лоши намерения, оттеглиха се към планината, като отведоха със себе си някои от младежите ни. Сега, понеже се боим да не нападнат изново и да направят по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни правителство да изпроводи час по-скоро войска, за да ни пази от въстаниците“.

Проливен дъжд обърква плановете на въстаниците за изтегляне в планината. И тогава копривщенските първенци решават да заловят и предадат на османските власти водачите на въстанието. Смятат, че така ще ги умилостивят и ще откупят селото си. С помощта на бежанци от съседните села бунтовниците са обезоръжени, вързани и затворени в лудницата, намираща се в двора на църквата „Свети Никола”, в гробницата и в метоха, а на горния етаж на аптеката са били задържани баш водачите –Тодор Каблешков, Панайот Волов, Тодор Икономов и останалите. Затворили ги и започнали да им се присмиват.

Захари Стоянов пише, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една стомна пълна с пикня. Тридесет години след въстанието по стените на лудницата все още се четял надпис: „Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи“.

Но защо си припомних този епизод от славната априлска епопея? Защото през последните години стана мода да се правят възстановки на исторически събития. Няма лошо. Но нима не трябва да възстановяваме и срама? Макар да не е празнично някак си. Няма да го възстановяваме, но и не трябва да забравяме за него. Защото без него не можем да разберем истински геройството. Днес жителите и гостите на Копривщица се възхищават на чорбаджийските къщи, запазени от унищожение през април 1876 г. Съдба!

* Текстът е публикуван на страницата на автора във Фейсбук