На 17 февруари 2022 г., само осем месеца преди да навърши 100 години, от този свят си отиде Дянко Марков.

Той беше един от последните офицери на Негово величество, участник във Втората световна война и кавалер на орден за храброст. Човек, посветил целия си живот на борбата за достойнството на България и българите, изкарал в името на тази кауза много години в лагери и затвори. Личност, която след 1989 г. като народен представител от СДС ни даваше примери и уроци за това какво е достойнство и какъв е пътят да построим нашата България, каквато е в мечтите му/ни. 

Дянко Марков не престана да изпълнява поетия пред баща и братя дълг, пред своите връстници, убити във войната с мечтите несбъднати, заровени в анонимните масови гробове през кървавата комунистическа есен на 1944 г., захвърлени в затворите и концлагерите, изгнаници в собствената си родина, бивши хора, недочакали края на комунизма.

В тяхна памет и заради паметта на идващите български поколения той публикуваше разказите на и за жертвите, техните сътворявани в тайна стихове и есета, забранената, неразказана и забравена българска история и сам даде своите свидетелства на очевидец.

Продължаваше да го прави, дори когато чужди го клеветяха и нападаха в дома му, а близки го предаваха от конформизъм.

Дори и след като го сполетя най-тежката за един човек загуба...

И дори когато слухът, очите, тялото го изоставиха.

И когато в самия край го предаде и паметта - онази възхитителна памет, която възкресяваше времена, хора, събития и чувства, се оказа, че не тя е била сърцевината на неговата личност, разковничето на неговото обаяние и въздействие, а достойнството, самодисциплината, джентълменството. 

Тях не загуби докрай, те се оказаха неговата духовна тъкан и с тях личността му беше свидетелствала за качествата на отминалите български поколения и на българското офицерство.

Дянко Марков ще остане в паметта ни като емблема на истината за достойните хора в България и един от последните рицари на българското Възраждане.

Светла му памет!