Проф. Никола Алтънков, Факел

Станало е традиция да честваме, или поне да се сещаме за заслужили сънародници около годишнините от смъртта им. Левски, Ботев, напоследък и Георги Марков и Радой Ралин. Така сигурно ще бъде и в бъдеще. Особено след като им бъде издигнат и паметник.

В традицията е и Илия Минев. Той е роден на 15 декември 1917 г. и почина на 6 януари 2000 г. След две години – чудо на чудесата! – му бе построен скромен паметник в София. Тогава се сетихме, че на 16 януари 1988 в Септември група бунтовници против режима, водени от него, основават Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ). И почнаха скромни панихиди пред паметника всеки януари.

И пак по отколешна, но здрава българска традиция опечалените и поклонниците бързо-бързо се разделиха на поне две правоверни групички: едните се събират на 6ти, другите на 16ти. Времето и биологията си казват думата, панихидите са все по слабо посещавани и скоро – до година-две напълно ще изчезнат. Дано да не съм прав.

Но преди 19 години бе по-различно. На 9 декември 2002 година при откриването на паметника имаше доста народ (60 души). Инициаторите и парите дойдоха от Тошо Пейков и „Оборище”, на които се дължат почит и благодарности. Както и на общината и на Стефан Софиянски, които дариха местото: в градинката между булевардите “България” и “Черни връх”. Отбийте се там някой ден. Повечето софиянци непознават Минев, младите не са и чували за него, но той заслужава.

Повечето присъстващи на откриването бяха негови колеги от затворите и лагерите. И от НДЗПЧ. Стефан Вълков, Иван Лазаров, Кирчо Ганев, поетът Петър Манолов, синът на бай Илия, Стоян, всички вече покойници. Имаше бивши и настоящи народни представители, въпреки студа и заетостта му дойде и Министър-председателят Негово Величество Симеон II, за да изкаже почитта на народа и да каже няколко думи за покойника. Отразяването му в медиите беше както трябва да се очаква – нулево. А и бай Илия би се учудил, ако беше иначе.

Извън тесния кръг от познати и приятели – съкилийници от комунистическите затвори – за Илия Минев се разчу през първите месеци на 1988 като основател и председател на НДЗПЧ. Той e прекарал 23 години в българските тюрми плюс 10 години принудително изселване, което го поставя на едно от първите места в света. По неволя и нещастие. Там някъде се нарежда и южноафриканецът Нелсън Мандела. Но той стана Президент на страната си току след излизането от затворите, а след това получи и Нобелова награда.
Бай Илия пък получи главно ругатни и псувни – не само от врагове, но и от свои – и умря досущ като куче, забравен и пренебрегнат от тези, за които си бе дал живота. С малки изключения. Умря в страшна беднотия, в старчески дом в Пазарджик. Поради дълги години в затвора нямаше нищо, а от земите му в гр. Септември, синът му ми каза, че им са върнати само 38 декара и то след смъртта на баща му. Последните месеци Константин Тренчев му бе отпуснал лична пенсия от 60 лева – и за тях благодарство.

Съдбата на Минев не беше уникална – от старите концлагеристи и пандисчии, за които обществото научи след 1989, се сещам само за Тодор Кавалджиев, който стана неудобния вицепрезидент на Петър Стоянов и народните представители, събратя по легионерство на бай Илия – Златаров, Чанев (Зенгинов), Абаджиев и Дянко Марков. Имаше и няколко други в първото избрано събрание след 1989 – повечето земеделци и за цвят д-р Дертлиев и Янко Янков.

Повечето, не, всички вече починали колеги на бай Илия споделиха съдбата му и в гроба: отидоха си непознати, непризнати, бедни и скромни. А иначе дисиденти – дал Бог.
Там е работата, че той не беше и дисидент. Ако беше такъв, френският президент Митеран щеше да закуси с него през февруари 1989. Но той си покани Блага Димитрова и Копринка Червенкова. Разликата между дисидент и противник на комунистическия режим, която успешно се размива в нашата страна, е фактически водораздела между честния българин и другия човек, който показва (може би) изблици на гражданско съзнание, но мисли, действа и фантазира в рамките на комунизма. Нещо като “социализма с човешко лице” а-ла Дубчек, или “Русенския комитет”, за който надлежно и периодично ни напомнят вестници и други медии.

Спомням си как през 1978 година в сградата на “Свободна Европа” в Мюнхен попитах Владо Костов, който работеше в радиото след стаж в Държавна Сигурност (ДС) и успешна журналистическа практика в служба на българските комунисти, и анализираше не само за нас емигрантите, но и за целокупния ни народ българските и световните събития по поръчка на работодателите си, дали се счита като дисидент, или не? Хитрецът разбра за какво става въпрос и след известно мълчание ме излъга. Каза, че не бил дисидент. Попитах го, понеже в интервюто си, дадено след като той и Наталия, жена му, бяха решили да останат в Париж, бе изразил притеснението си само от две неща: от това, че България е станала сателит на СССР и че Тодор Живков не вършил добра работа.

Нямах честта, нито удоволствието да познавам Илия Минев преди да избягам от България. Срещнах се с него чак през март 1990, когато дойде в САЩ. Гостува ми в Санта Барбара, с жена си прекараха няколко дни в Калифорния и с Кольо Атанасов, който дойде от Швеция само за да се види с него. Лежали заедно в затвора.
Бях чувал за него от мои познати политически затворници, но как да го видя и срещна. Той влиза в затвора още през 1945 и с кратки промеждутъци прекарва там чак до 1978. През 1945 получава първа присъда до живот за участие в “Първия легионерски център” и още две допълнителни. Колко карцер е изкарал и той не помнеше. Знаех, че е легионер, че е от Сараньово (Саран-бей, сега град Септември), че е завършил индустриална химия във Франция и че в затворите е бил светеща факла на борец и учител на младите поколения затворници, които властта се грижеше да му доставя периодично.

После, през 1988, името му излезе – с невероятни ругатни – по вестниците откъдето се разбра, че той е много свестен човек. Правилото беше – и си остава – ти си толкова по-добър, колкото по-силно те нападат неприятелите. А за него бяха оставени и най-цветистите псувни. Интересно, казвал ми е по-късно, че тези, които са се държали най-прилично с него през последните години преди 1989 са били хората от ДС в Пазарджик. И в къщата си в Септември гордо ми показа и подаръци от тях: книга и картина. Но те си знаеха стоката по-добре от продажните писачи от медиите. Знаели са колко пари струва и са си представяли и на какво е бил способен.

Страховете на ДС, ако са ги имали, са били неоснователни. Както се случва много често с политическите затворници, страданията и тюрмите не озлобяват, а облагородяват. Не знам точно на какво се дължи и дано доживея да видя някой да ми обясни тези и други подобни загадки. Като че ли в затвора човек се самовглъбява, помъдрява и започва да открива неща, които за свободния човек са непознати. И които той, свободният човек, така и не научава до края на живота си. Освен роденият добряк и мъдрият.

Колкото бояк в последователността си, толкова и добър към хората – това горе-долу е бил бай Илия. Чак към края на живота си почна да негодува, да се възмущава и вече издаваше голямото си разочарование без да озлобява. И то главно от предателството. Понеже в затвора трудно се преструваш: там всеки живее в стъклена къща, но на свобода процесите са други. И чак след 1989 бай Илия прогледна за очевидните и банални истини на мизерията на човешкия живот.

Когато веднъж почна да говори против Румен Воденичаров, който не само му открадна дружеството, но и го прогони от политиката, кака Ангелина, жена му го прекъсна: “Недей бе, Илия, нали ти го докара в Септември. И яйца искаше да му пържа. И искаше в къщи да спи…” И бай Илия млъкна, кой му е бил крив? Излезе така, че го е бивало да се държи добре и достойно в затвора, но клетият не е научил простите истини на живота, не само за катеренето и блъскането с лакти, но и за рафинираното предателство и формите, в които се явява. А като френски възпитаник трябваше да знае: “On n’y jamais trahit que par les ciennes”. Само твоите могат да те предадат!

Като говорим за блъскане, спомням си какво ми разправяха за първите митинги на СДС, това истинското, хубавото, единственото и неповторимото, на Петко Симеонов и на Желю Желев, на Петър Берон и Стефан Гайтанджиев, на Христофор Събев, на Петър Слабаков и на Елка Константинова. Как буквално и физически са блъскали – и не само с лакти – бедният човечец, когато е идвал към трибуната на големците. “Те са били посочени отдавна бе, бай Илия”, съм му казвал след това, “ама не са ти казали на тебе”.

Много скоро след блъскането го отрекоха и неговите. И то най-близките и верните, приятелите му легионери. Отритнаха бай Илия и го нарекоха “парцал”. Даже го изгониха от тържеството за водача му, Иван Дочев, през 1991. Някой беше казал: “Който бие камбаната не може да води шествието”.

Бай Илия, бай Илия, да си беше погинал в карцера в Плевен по аналогия с думите на поета. Но дотук свършва и аналогията. Понеже Илия Минев не завърши като Македонски, гордия еднорък комита станал метач. Бай Илия умря беден и забравен, охулен и отритнат, но с гордо вдигната глава. “Убий ме бе, какво чакаш” викал Минев на надзирателите като го вкарвали в карцера и късал ризата си пред тях да си оголи гърдите. А беше дребен и слабичък човечец. На вид.

От уредбата и начина на дейност на НДЗПЧ става ясно, че бай Илия въобще не е разчитал на старите си съмишленици легионери да вършат правозащитна работа, когато беше и най-страшно през 1987 и 1988 и съвсем не беше ясно, че комунизма си отива. И е бил прав. Колко са старите пушки в НДЗПЧ? Разчитал е на проверени (от затворите) млади момчета и чисто и просто си е броил приятелите и верните хора. Намирал ги е не всред уредените софийски апартаменти, където си живуркаха “бившите”, които не си показаха носа до януари 1990, но по села и паланки, където живееха, мизеруваха и страдаха тия, които бай Илия избрал да му помагат и да почнат да свалят властта.

Григор Симов от Парамун, Трънско, Едуард Генов и Събина намерени в Михалково където бяха изселени, Иван Янков и Златка, жена му, изселени в Априлци, Ангел Грънчаров от Ботевград, Димитър Томов, Петър Манолов и отец Благой Топузлиев, Зейнеп Ибрахимова, Сабри Хамдиев, Катя Маркова и д-р Стефан Савовски. Цеко Цеков, Божидар Статев и жена му и бай Стефан Вълков от Асеновград. Никой не е по-малък, ако е на по-задно място и никой да не се сърди, ако има пропуснати. Бог да ви се радва на всичките. Вие запалихте новия огън и това няма скоро да се забрави.

През януари 1998 се бяхме събрали в клуба на бай Иван Лазаров на бул. Скобелев в София за честване на 10 годишнината от основаването на НДЗПЧ. Лазаров, водачът на Българския национален съюз “Нова Демокрация”, легионер, горянин и дългогодишен затворник, беше един от малцината, които обичаха и уважаваха Минев, затова и вратите на клуба му бяха винаги отворени за него.

Беше много студено, но клубчето беше пълно. Бяхме подредили няколко маси под ъгъл и около тях събрани 50-60 души. Кой донесъл бутилка ракия, кой вино, купихме малко сиренце и сланинка. И три хляба “Добруджа”. Чинии няма, но на вестници и с наредени пластични чаши. Просто, скромно, евтино. Седим всички мирно и тихо, пуши се чинно и никой не посяга към масата. Чакаме да дойдат представители на пресата, радиата и телевизиите. Нина Гаврилова от БТА ни беше уверила, че ще дойдат. И всички чакаме. От 11 и половина до един часа. Никой не дойде, разбира се.

По масите очукани, опърпани, свити, студуващи бивши лагеристи и затворници. Беднички, гладни, скромни, мълчат и чакат. Случайни хора няма. Няма и официални хора, нито от властта, в която бяха и легионери, нито от другаде. Иван Лазаров по едно време почна да ходи напред-назад. Броя му стъпките – една-две-три…осем. Спира, завърта се и пак: една-две…осем. Брои ги но машинално, без да мисли. След седмица му напомних и го питах. Не помни. “Сигурно съм се сетил за килията”, ми казва, “тези осем крачки съм ги правил хиляди пъти наред”. По същия начин. Машинално, без да мисли. Или, може би, така мисли по-добре. Никому не направи впечатление тогава. Позната картинка.

И не смеем да мръднем. Чакаме. Най-накрая, след час и половина бай Илия Минев застана зад една импровизирана трибуна и почна да говори. Той вече не беше добре (беше на 81 години) и речта му не беше много свързана. Но достатъчно смислена да я разберат приятелите му. Понеже продължи доста, а и се спираше да мисли и интервалите ставаха все по-дълги, по едно време Зарко, верния му другар, отиде и го хвана под ръка. “Хайде, бай Илия, дай да свършваме и да си поговорим с приятелите”. Без да се възпротиви, кротко, както беше почнал, така и свърши речта и седна на масата. Чак тогава се наля ракия, разчупи се хляб и почнаха разговорите. На мен не знам защо ми стана много тъжно. И сега като се сетя нещо ме хваща за гърлото. А спомени такива дал Господ.

Бог да го прости!
И вечна му памет!
Никола Г. Алтънков