Жертви разказват за сексуален тормоз, гаври с личността, извращения и явни престъпления на пияни и извратени командири в армията на Путин

Антон Стариков, Север. Реалии

Почти два месеца Маргарита, която е служила в руската армия по договор на украинския фронт, се лекува: посещава психолог, пие силни антидепресанти, опитвайки се да забрави случилото се с нея.

Но не успява.

Повече от всичко Маргарита се страхува  да се върне в полка си, където жените от медицинската рота, според нейните думи, със заплахи са принуждавани към сексуални връзки с офицерите.

– Понякога ми се струва, че някой ходи под прозорците или предметите се движат. Или сякаш някой седи върху мен, описва състоянието си Маргарита.

Постоянно имам кошмари или панически атаки. Казаха ми, че трябва половин година, за да дойда на себе си. Не трябва да оставам сама, макар че много ми се иска да се скрия от всички. Но дори когато не съм сама или се занимавам с нещо пред очите ми е целия този ужас.

Маргарита разказва, че докато била на война не забелязвала промените, които се случвали с нея, но връщайки се в Русия разбрала, че психиката и е тотално разбита.

За това, което е видяла и преживяла, тя разказва с равен и спокоен глас, но от това историята за убийствата на войници от собствените им командири, 

издевателствата на пияните офицери

 над мобилизираните и принудата омъжени жени да влизат в сексуални връзки с тях, звучат още по-страшно. Самата Маргарита така и не успели да пречупят и да  „подложат“ на някого, макар че опитвали от първия ден.

На нея и предложили да подпише договор през лятото на 2022 година, когато отишла във военкомата за бележка до банката, за доказателство, че е пенсиониран военен.

През 2017 година, след 11 години служба, тя се пенсионирала и се преселила в Белгород, но за пет години така и не успяла да си намери нормална работа.

И като цяло не и харесвало особено да живее като “цивилна“, затова решила да се включи като 

доброволец в „спецоперацията“

– Децата ми са болни, макар че вече са големи. Ние си нямаме никого. Плюс кредити. Не ме взеха по специалността ми в свързочна рота, пратиха ме санитарка в болнично отделение на медицинската рота. Наложи ми се бързо да се уча.

Но, по думите и, първоначално, полковникът, който я харесал, разпоредил да започне в щаба.

– Когато пристигнах в  Нижни Новгород, от отдел кадри ми казаха: „Полковникът ти е хвърлил око, ще му бъдеш фронтова съпруга, сигурно“. А като попитах какво значи това, ми отговориха: „Ще му готвиш, ще го переш, ще му доставяш удоволствие“.

Месец по-късно новосформираният полк бил изпратен в Украйна. Там Маргарита се надявала да се отърве от тормоза на високопоставения офицер, който ставал все по-настоятелен. Да спасява ранени, но вместо това попаднала в истински кошмар, в който имало само един закон – думата на полковника. Когато разбрал, че Маргарита доброволно няма намерение да се превръща във „фронтова съпруга“ той заповядал да и устроят такива непоносими условия, които биха я принудили да се съгласи.

– Когато пристигнахме в Украйна, и аз най-накрая попаднах в медицинската рота, нейният командир ми каза, че полковникът е наредил да ме накажат жестоко. Един месец докато другите спяха в палатки и къщички, аз спях на земята, край пътя, в една малка горичка. Понякога ме оставяха и гладна. Общо взето, се опитваха да ме смачкат, така че да се съглася да спя с него. Но аз издържах и, когато той разбра това, веднага ме пратиха в артилерията, пак по негова заповед. В „червената зона“, на най-предната линия. Може да си е мислил, че ще ме убият там.

В медицинската рота, по думите на Маргарита, имало още седем жени на възраст от 23 до 38 години и с всяка се случвало същото – опитвали да ги „подложат“ на някой от командирите на взводове.

– Когато отивахме там, естествено, никоя не знаеше, какво точно се случва, а когато разбрахме вече нямаше път назад. Аз с очите си видях как един офицер простреля „своята жена“. Светлана. Бяха препили или от ревност, не знам. И направиха всичко сякаш е дело на украинците. Той си простреля ръката, все едно я е защитавал и след три седмици се върна от болницата. Светлана оживя, но остана инвалид, направени са и пет операции и  предстои още една, шеста.

А преди това, командирът на взвод с позивна „Акация“ я пребивал с приклада, пред свидетели. 
Маргарита разказва, че случилото се било за нея абсолютен шок. 

Всички жени били омъжени, но за това, че била принуждавана да спи с офицерите само Светлана признала на съпруга си.

– Тя му се обади и му призна. Защото какво ще стане, ако изведнъж се върне бременна, какво ще му каже. Мъжът и не искаше да говори с нея няколко седмици, после и се обади и и каза, че и е простил и ще я чака, само да се прибере жива. Аз тогава не издържах и казах, че няма да мълча. Началникът на медицинската дивизия, също жена, полковник, беше възмутена, но така и не можа да ни намери – нашата рота се намираше дявол знае къде.

В крайна сметка почти всички момичета, със заплахи и издевателства, които им направиха живота непоносим, бяха 

принудени да оказват сексуални услуги

 Някои от тях, по думите на Маргарита, били принудени да спят с по няколко мъже. Но в тази обстановка никой не ги осъждал, доколкото това бил начин просто да оцелеят по някакъв начин.

–Като цяло те се примиряваха. Решаваха, че е по-добре да живеят в „рая“ на тази война – нахранени и с цигари. На мен един от офицерите ми каза: „Алинка я продадохме, дай и теб да продадем“. Аз така го погледнах, че той веднага добави: „Стига, шегувам се“.

Жените не се опитвали да избягат в Русия, защото просто не биха ги пуснали през границата, а и „своите“ биха могли да ги застрелят заради бягството.

Марина Зайцева е служила в Чечня, уволнява се от армията през 2019 година, иначе сега и тя би била на война. По думите и, така наречените „фронтови“ съпруги в армията съществуват отдавна. И жените, които се съгласяват на тази роля може да „преминават“ от един военен към друг, ако „мъжът“ и го прехвърлят на друго място. 

– Когато бяхме на чеченската война имаше такъв случай, изпращаме една „партия“ и посрещаме друга. И една от жените на масата се оплакваше, че „нейният“ се прибира в къщи, при жена си, при семейството. А другата и съчувства: „Сега ще трябва да си намериш „нов“. Но донякъде зависи от жената, дали ще си търси „закрилник“ или ще се оправя сама. Аз се оправях.

По думите на Марина, на жените в армията им е действително тежко, особено с издигането в кариерата. Нея, например, по време на чеченската война, я изнудвали за пари, за да получи по-висок чин. В крайна сметка, тя „забила един“ на изнудвача – началник на щаба.  Според нея мнозина от колегите и мечтаели да направят същото и даже и „стискали ръката“ след случилото се.

Тя постъпила в армията, когато била на 34 години, и според своя опит казва, че младите момичета, които са малко над 20 не трябва да отиват във въоръжените сили, защото в руското общество съществува стереотип, че 

жената на война е проститутка

 И това е много печално.

Маргарита, която ни разказа за сексуалния тормоз в своя полк  твърди, че офицерите там стреляли и срещу войниците. Към тези, които не искали да отидат на предната линия прилагали следното наказание – държали ги голи в студено и влажно мазе с плъхове. Но, ако това не помагало, подчинените на командира си имали свой „оригинален“ начин за въздействие.

– Караха ги да си копаят гроб, принуждаваха ги да лягат в него. А другите, под дулата на автоматите, ги засипват със земя. И ги оставят да лежат така известно време, а после стрелят по ямите на редове, без да се целят. Който го улучат – довиждане, а който оцелее – излиза от ямата идиот. Вече им беше все едно и ги пращаха на предната линия. Някои не се върнаха, а много от тях, големи мъже и досега се напикават.

Няколко пъти и се налагало да лекува мобилизирани, пребити от своите. В болница ги изпращали само в краен случай.

– Питах един за какво са го пребили. Той ми каза, че не помни нищо. Един рязък удар с приклад, той загубил съзнание, а след това явно са продължили да го пребиват. Беше в ужасно състояние. Имаше много такива момчета.

Ранените също не били изпращани в Русия, само най-тежките. Другите трябвало да бъдат лекувани на място, за да бъдат изпратени  колкото е възможно по-бързо на предната линия. Самата Маргарита признава, че гледала всичко това със „стъклени очи“ иначе просто психиката и не би издържала.

– Хората седяха гладни в окопите, окъсани, не получаваха заплати по половин година. Бяха ги примамили на фронта с измама. Платиха за септември, а за следващите месеци – нито копейка. Все едно не съществуват.

Освен това, по думите на Маргарите, нямало патрони, гранати, техника, нямало с какво да се стигне до най-близкия град на 60 километра.

– Всичко беше разбито и изпотрошено. Когато отидохме в Украйна, там нямаше почти нищо за войната. Къде се дяна всичко, продадоха ли го? Но не можеш да си отваряш устата, макар че всички прекрасно разбираха всичко. Аз мисля, че всичко се продаваше на украинците и това не е само мое мнение. Затова и загубите ни са толкова страшни. Какво да си говорим, като на предната линия те пращат без автомат. 

Един от най-страшните спомени на Маргарита са войниците, които 

стрелят в себе си, за да се избавят от фронта

 Нещо черно, с кръв, даже пръсти не се виждат. Не може да се направи нищо, само ампутация.

На Маргарита настоятелно и „препоръчват“ да не се появява във военната си част или във военкомата. Поне докато се лекува. Казали и, че полковникът иска отново да я прати на предната линия. Затова и не са я пратили в болница, а са я пуснали да се лекува у дома, в цивилна болница.

Независимо от преживения ад и заплахата, Маргарита пак иска да продължи службата в армията, но в друг полк или в граничните територии.  Казва, че не успява да си подреди живота, а в Белгород не може да изкара пари, които да и стигат.

Изпратила е жалба до Министерството на отбраната чрез офиса на губернатора, защото се надява, че така ще и обърнат внимание.

Доцент Максим Арзамасцев в своята научна работа, посветена на сексуалния тормоз цитира статистика, според която всяка четвърта жена в армията в една или друга форма е била подложена на такъв тормоз. 

Психологът Игор Селиванов, изучаващ отношенията във военните колективи разказва, че по време на чеченската война в една от частите се е налагало буквално да крият неомъжените жени от офицерите, които посещавали частта.

Секретарят на Комитета на войнишките майки Валентина Мелникова казва, че през цялата и правозащитна дейност, започнала още в СССР случаите, в които жени са се обръщали към тях по повод сексуален тормоз или изнасилвания са били единични. Като правило, жените предпочитат да премълчават такива случаи.

По думите на Мелникова, на сексуален тормоз в руската армия са подложени не само жените, но и мъже.

Превод: Faktor.bg